- Тази татуировка изобразява ръка? - запита Ейдриън. - Аз си мислех, че представлява червено пиле. Но сега като каза, наистина прилича повече на ръка.
Ройс върна поглед върху Уил и наклони главата му на една страна:
- Наистина прилича донякъде на пиле.
Уил притисна длан върху врата си.
След като и последните храсталаци бяха разчистени, Уилям запита:
- Кои сте вие в действителност? Какво точно е Ририя? Ръката така и не ми казаха, само рекоха да стоя настрана.
- Не сме нищо специално - отвърна Ейдриън. - Просто двама пътници, наслаждаващи се на ездата през прохладна есенна нощ.
- Но наистина - каза Ройс, - трябва да се вслушате в съвета ни, ако ще продължавате да вършите това. В крайна сметка ние ще последваме вашия.
- Какъв съвет?
Ройс смушка леко коня си и отново пое по пътя:
- Ще посетим графа на Чадуик, но не се притеснявайте - няма да ви споменем.
* * *
В ръцете си Арчибалд Белънтайн държеше света, удобно положен в петнадесет откраднати писма. Всеки пергамент бе педантично изписан с прекрасен, елегантен почерк. Видимо бе убеждението на автора в дълбочината на думите и съдържащата се в значението им красива истина. Ар-чибалд виждаше, че написаното е безсмислица, но бе на едно мнение с автора що се отнася до неизмеримата им стойност. Отпи глътка бренди, затвори очи и се усмихна.
- Милорд?
Неохотно Арчибалд отвори очи и навъсено запита офицера:
- Какво има, Брус?
- Маркизът пристигна, сър.
Усмивката на Арчибалд се завърна. Внимателно пренави писмата, върза ги в сноп със синя панделка и ги върна в сейфа си. Затвори тежката му желязна врата, щракна ключалката и изпробва вратата с две резки дръпвания. Сетне се отправи надолу по стълбите, за да посрещне госта.
Когато Арчибалд достигна фоайето, забеляза Виктор Ланаклин да чака в преддверието. Спря за момент и загледа как старият човек крачи напред-назад. Гледката изпълни Арчибалд с чувство на удовлетворение. Маркизът притежаваше по-висша титла, но никога не го бе впечатлявал. Виктор нявга може и да е бил величествен, заплашителен или дори галантен, но цялата му слава отдавна бе изчезнала, сметена в забрава под сивата коса и превития гръб.
- Мога ли да ви предложа нещо за пиене, Ваше Благородие? - запита с поклон плах прислужник.
- Не, но можеш да ми доведеш господаря си. Или трябва да го изловя сам?
Прислужникът се сви:
- Убеден съм, че господарят ми ще бъде при вас всеки момент, сър - поклони се отново и бързо се оттегли по посока на вратата в далечната част на стаята.
-Маркизе! - Арчибалд поздрави благосклонно, докато влизаше. -Толкова ми е приятно, че си тук - и то толкова бързо.
- Звучиш изненадан - остро отвърна Виктор. Разтърси омачкания пергамент, който държеше в юмрука си и продължи. - Пращаш съобщение като това и ме очакваш да се забавя? Арчи, настоявам да знам какво става.
Арчибалд прикри презрението си от употребата на детския прякор Арчи. Неговата майка му бе дала това прозвище - една от причините, поради които той никога не можеше да прости на мъртвата си родителка. Когато бе млад, всички - от рицари до прислужници - го бяха използвали и Арчибалд винаги се бе чувствал унизен от фамилиарността. Веднъж станал граф, със закон забрани произнасянето на омразния прякор под заплаха от бичуване. Но не разполагаше с властта да приложи декрета върху маркиза и бе сигурен в умишлената употреба на прякора от страна на предпоследния.
- Моля те да опиташ да се успокоиш, Виктор.
- Не ми казвай да се успокоявам! - гласът на маркиза гръмна в каменните стени. Той се приближи, лицето му бе на сантиметри от това на по-младия; впи поглед в очите му. - Пишеш, че бъдещето на дъщеря ми Аленда е застрашено и казваш, че имаш доказателство. Трябва да знам -в опасност ли е тя или не?
- Най-вероятно е - отвърна спокойно графът, - но нищо неизбежно във всеки случай. Няма план за отвличане, нито някой се кани да я убива, ако това те притеснява.
- Тогава защо ми пращаш това съобщение? Ако си ме накарал да пришпорвам екипажа на каляската си до изтощение без за това да има причина, ще съжаляваш...
Арчибалд прекъсна заплахата с вдигане на ръка.
- Уверявам те, Виктор, не е без причина. Както и да е, преди да продължим дискусията си, нека се оттеглим сред уюта на моя кабинет, къде-то мога да предоставя на вниманието ти преждеспоменатото доказателство.
Виктор го изгледа заплашително, но кимна.
Двамата прекосиха фоайето, минаха през широката приемна и влязоха през врата, която водеше към покоите на двореца. Докато обхождаха различни зали и стълбища, заобикалящата ги атмосфера се променяше драматично. Стените при главния вход бяха декорирани с великолепни гоблени и стенописи, а подовете - покрити с фино изсечен мрамор. Отвъд него отсъстваше каквото и да било великолепие; само голи каменни стени.