Въпреки студа, пресекливия дъжд и странните обстоятелства, поради които се бе озовал там, Олрик не бе толкова отчаян. В пътуването този ден имаше странно спокойствие. Рядко се случваше принцът да пътува така простичко в подобно сурово време и това му се виждаше пленително с очевидната си странност. Огромната тишина, приглушената светлина, натрапчивите стъпки на конските копита, всичко говореше за приключение в неизпитван дотогава маниер. Най-дръзките му приключения досега винаги бяха организирани и съблюдавани от прислугата. Никога не бе оставян сам на себе си като сега, никога в реална опасност.
Бе побеснял, когато се намери овързан в лодката. Досега никой не бе се отнасял с него така. Смъртно наказание грозеше всеки, осмелил се да удари член на кралската фамилия и заради това мнозина внимаваха дори да не го докосват. Да бъде вързан като животно бе за него унизително извън възприемчивост. Никога не бе му хрумвало, че може да бъде наранен. С пълна убеденост бе изчаквал освобождението си всеки миг. Тази вероятност се бе значително смалила с напредването им през горите на път за Уиндърмиър.
Не лъжеше в заявлението си, че това е била най-отвратителната нощ в живота му. Но на сутринта, когато дъждът спря - и след закуската -изпита необясним трепет на нетърпеливо очакване. Търсенето на мистериозния затвор и прословутия затворник намирисваше на истинско приключение. И може би повече от всичко, предоставяше на ума му нещо, върху което да се фокусира. Ангажираността да оцелее и определи идентичността на убиеца не му оставяше време за постоянни реминисценции върху бащината смърт.
Понякога, когато ездата не бе съпровождана от думи за по-дълго време, умът му докосваше отново сцената на смъртта. Озоваваше се отново в кралската спалня пред бащиното бледо лице с кървавата сълзичка в ъгъла на устата. Очакваше да почувства нещо; да заплаче - но това не се случваше. Не усещаше нищо и се чудеше какво говори това.
В замъка всички щяха да носят черно и залите щяха да са изпълнени с плач, както когато майка му бе умряла. Никаква музика, никакъв смях и сякаш слънцето не бе изгрявало цял месец. Бе изпитал облекчение, почти дори щастие, когато периодът на траур приключи. Част от него чувстваше вина за това и все пак като че ли огромна тежест се бе вдигнала. Тъй щеше да бъде, ако се намираше в замъка - тъжни лица, ридания и духовни лица, подаващи му свещ, с която да обикаля ковчега, докато те песно-пеят. Беше правил това като дете - отвратително. Олрик се радваше, че сега не е затънал до шия в онзи кладенец от тъга, от който нямаше изка-терване. Щеше да свърши и тази работа утре, но сега беше признателен, че се намира на далечен път без надути придружители.
Ройс накара коня си да спре. Бяха сами; останалите двама изоставаха заради двойната тежест на коня им.
- Защо спираме? - поинтересува се Олрик.
- Пътят започва да се изравнява, значи наближаваме. Забрави ли, че това може да е клопка?
- Не. Твърде наясно съм с този факт.
- Отлично. Тогава сбогом, Ваше Величество.
Олрик се вцепени:
- Вие няма да дойдете?
- Сестра ти ни помоли само да те доведем тук. Ако искаш да уредиш смъртта си, това си е твоя работа. Нашето задължение е изпълнено.
Олрик незабавно се почувства глупаво за по-ранното си объркано задоволство от присъствието на непознати. Не можеше да си позволи да загуби единствените си водачи; без тях никога нямаше да намери обратния път. След кратък размисъл заяви:
- Тогава предполагам това е идеалният момент да те уведомя, че присъждам на теб и Ейдриън званието кралски защитници, защото вече съм убеден, че не вие сте искали да ме убиете. Ще сте отговорни за живота на своя крал.
- Наистина? Колко умно, Ваше Височество - ухили се Ройс. - Предполагам сега е удачно да кажа, че не служа на крале - освен ако не ми платят.
Олрик се усмихна кисело:
- Добре тогава, помисли над това. Ако се завърна в Есендън, ще анулирам смъртните ви присъди и опростя проникването ви в замъка ми. Но ако умра или ме заловят, никога няма да можете да се върнете в Медфорд. Вуйчо ми вече ви е определил като най-опасни убийци. Сигурен съм, че вече има хора, които ви търсят. Вуйчо Пърси може и да изглежда като възрастен придворен, но, повярвайте ми, виждал съм грозната му страна; може да бъде доста заплашителен. Знаеш ли, че той е най-добрият фех-товчик в Меленгар? Така че ако лоялността не е достатъчно възнаграждение за теб, помисли над практическите ползи от това да остана жив.