- Умението да убеждаваш останалите в превъзхождащата ценност на твоя живот пред техните трябва да е основно изискване, за да бъдеш крал.
- Не е изискване, но определено е от полза - отвърна Олрик ухилен.
- И все пак ще трябва да се бръкнеш - при тези думи на Ройс усмивката на Олрик позабегна. - Нека са сто златни тенента.
-Сто?
- На по-малко ли оценяваш живота си? Пък и това е каквото ДеУитт ни обеща, така че изглежда справедливо. Има и още нещо. Ако ще сме твои защитници, трябва да правиш каквото ти кажа. В противен случай не мога да те защитавам и тъй като под риск е не само глупавия ти живо-тец, но и моето бъдеще, налага се да настоявам.
Олрик изпуфтя. Не му харесваше как се отнасят с него. Трябваше да се чувстват поласкани от благоволението да ги командва. Не стига, че им опрощаваше сериозни престъпления, а онзи искаше и да им се плати. Типично за крадци поведение. Но все пак имаше нужда от тях.
- Подобно на всички мъдри владетели и аз разпознавам времето, в което е добре да се вслушаме в съветниците си. Само помни кой съм и кой ще бъда, когато се завърнем в Медфорд.
Ройс обяви на настигналите ги:
- Ейдриън, току-що бяхме повишени в кралски защитници.
- Има ли повишение на заплатата?
- Всъщност има. Има и тежестни облекчения. Върни на принца меча му.
Ейдриън му подаде огромния меч на Амрат. Олрик нахлузи кожения ремък през рамо. Мечът бе прекалено голям за него, от което се почувства малко глупаво, но поне сега не бе запасан върху нощна риза, а и освен това яздеше.
- Началник-стражата взе меча от баща ми и ми го даде - нима само преди две нощи? Този меч е принадлежал на Толин Есендън, предаван от крал на принц седемстотин години. Ние сме сред най-старите семейства в Аврин.
Ройс слезе от коня си и подаде юздите на Ейдриън.
- Отивам да разузная напред да проверя за изненади.
Затича приведен с изненадваща скорост и се стопи в сенките на дефилето.
* * *
- Как го прави? - запита Олрик.
- Страховито, нали? - рече Ейдриън.
- Какво как прави? - Майрън се взираше в стъркчето папур, което бе откъснал преди да напуснат езерото. - Впрочем тези неща са удивителни.
Почакаха няколко минути и при разнеслата се птича песен-сигнал, Ейдриън ги поведе напред. Пътят завиваше наляво, сетне надясно и след това отново можеха да виждат езерото, което погледнато сега приличаше на светла локва. Пътят започна да се стеснява и накрая свърши. От двете
страни постепенно се издигаха възвишения, но право пред тях преливаше в стръмна скала, издигаща се на няколкостотин фута.
- Да не сме сбъркали мястото? - запита Ейдриън.
- Предполага се, че е скрит затвор - припомни Олрик.
- Просто допуснах - каза Ейдриън, - че под скрит се има предвид намиращ се на затънтено място. Ако не знаеш, че затворът се намира тук, би ли дошъл на такова място?
- Ако наистина е бил построен от най-добрите умове в каквото е оставало от империята, вероятно е труден за намиране и още по-труден за проникване.
- Легендите разказват, че е бил строен главно от джуджета - обясни Майрън.
- Прекрасно - рече Ройс. - Пореден Дръминдор.
-Имахме затруднения с проникването на построена от джуджета крепост в Тур Дел Фур преди няколко години - обясни Ейдриън. - Грозна работа. Да се настаним удобно, това може да отнеме малко време.
Ройс изследва скалата. Препречилият пътя камък бе оголен, като че прясно отрязан; и докато по околните скали имаше мъх и малки растения се подаваха от цепнатините, по камъка такива отсъстваха.
- Тук има врата, зная го - рече крадецът, опипвайки леко камъка. -Проклети джуджета. Не намирам панти, цепки или спойки.
- Майрън - запита Олрик - да си чел как се отваря вратата на затвора? Чувал съм истории, че джуджетата имат слабост към гатанките и понякога използват звукови ключове; думи, които отварят вратата при произнасяне.
Майрън поклати глава, докато слизаше от коня.
- Думи, отварящи врати? - Ройс погледна скептично принца. - Детски приказки ли си слушал?
- Невидимата врата също ми звучи като част от приказка - отвърна Олрик, - така че ми се стори подходящо.
- Не е невидима. Можеш да видиш скалата, нали? Просто е добре замаскирана. Джуджетата могат да режат камъка така прецизно, че да не остане пукнатина.
- Трябва да признаеш, Ройс, че вършеното от джуджетата е удивително - каза Ейдриън.
Ройс го изгледа през рамо:
- Не ми говори.
Ейдриън се усмихна.
- Ройс не обича особено дребния народ.
- Отвори се в името на Новрон! - внезапно изкрещя Олрик със заповеднически тон. Каменните склонове си препредадоха гласа му.