Калис или Делгос, редувайки се да носят кралския пръстен на Меленгар. Когато разузнавачите се бяха завърнали с робата на Олрик, тя бе убедена в смъртта му и все пак тяло не бе намерено.
Възможно ли е Олрик да е още жив?
Не, помисли си тя, далеч по-вероятно бе Брага да крие трупа му. Да го покаже преди делото, би й позволило да оспорва трона. Веднъж след като делото бе приключило, веднъж тя да бъде обявена за виновна и изгорена, той щеше по чудотворен начин да оповести откритието си. Бе много вероятно Брага да държи тялото на Олрик заключено в някоя от стаите под нея или някъде в подземието.
Всичко бе по нейна вина. Ако не се бе намесила, може би Олрик щеше да поеме властта и открие предателството на Брага. Вероятно би спасил и двама им. Може би в крайна сметка тя не бе нищо повече от глупаво момиче. Поне смъртта щеше да сложи край на тези въпроси и измъчващата я вина. Тя затвори очи и още веднъж почувства нестабилността на заобикалящия я свят.
* * *
Войската на Галилин вече наброяваше пълни пет стотици, докато маршируваше през зимния пейзаж. Шестдесет рицари в пълно бойно снаряжение носеха копия с дълги раздвоени знамена. Те трептяха на вко-чаняващия вятър като змийски езици. Докато бяха в Дрондил Филдс, Майрън беше дочул Олрик да спори с останалите благородници за твърде ранното потегляне. Очевидно все още им липсваха силите на неколцина лордове и тръгването по времето, в което се понесоха те, бе риск. Пикъ-ринг най-накрая се бе съгласил с Олрик и щом бароните Химболт и Рен-дън пристигнаха с няколко двадесетици рицари, успя да убеди останалите. За Майрън войската бе впечатляваща във всеки размер.
В началото яздеха принц Олрик, Майрън, граф Пикъринг и двамата му най-възрастни синове, както и земевладелците. Следваха ги рицарите, които яздеха в редици по четирима. Зад тях имаше антураж сквайери, па-жове и пеши слуги. Още по-назад бяха войниците от простолюдието: силни, набити лудаци, облечени в брънки и стомана със заострени шлемове, наколенки от метална плоча и ботуши с метални подметки. Всеки от тях носеше капковиден щит, къс меч с широко острие и дълго копие. Следваха стрелците, облечени в кожени куртки и вълнени наметала, които прикриваха колчаните им. Държаха отпуснатите си лъкове като обикновени тояжки за подпиране. Редиците завършваха различните занаятчии, ковачите, хирурзите и готвачите с каруци провизии.
Майрън се почувства глупаво. След прекарани в езда часове, все още изпитваше трудности да не позволява на животното си да се бута наляво в скопения кон на Фанън. Започваше да свиква със стремената, но имаше още много да учи. Предният предпазител, който не позволяваше на краката му да се отпуснат на пети, го объркваше. Момчетата на Пикъринг го взеха под крилото си и му обясниха, че само предната част на стъпалото трябва да е опряна в скобата на стремето. Това предоставяло по-добър контрол и не позволявало на крака да се заплете при падане. Също така му бяха казали как стегнатите стремена помагат да държи коленете си притиснати към коня. Всички коне на Пикъринг бяха така обучени, че можеха да бъдат направлявани с крака, бедра и колене. Майрън се опитваше да подобри тази си техника, напразно мъчейки се да убеди коня си да завие надясно. Колкото повече използваше лявото си коляно, толкова и притискаше с дясното, за да компенсира. Резултатът бе объркване у животното и то се бутна за пореден път в коня на Фанън.
- Трябва да си по-твърд - каза му Фанън. - Покажи й кой командва.
- Тя вече знае: тя - жално отговори Майрън. - Май ще се задоволя с юздите. Не е като да ми се наложи да използвам щит и меч в задаващата се битка.
- Не се знае - каза Фанън. - Древните монаси се биели доста, а Ол-рик каза, че си му помогнал и си се бил с нападналите го в гората наемници.
Майрън се намръщи и сведе поглед.
- С никого не съм се бил.
- Но аз си мислех...
Майрън поклати глава.
-Може би трябваше, предполагам. Те бяха тези, които изгориха абатството. Те бяха онези, които убиваха. но. - той спря. - Щях да умра, ако Ейдриън и Ройс не ме бяха спасили. Кралят просто е приел, че съм се борил, а аз така и не му казах истината. Наистина трябва да спра да правя това.
- Да правиш кое?
- Да лъжа.
- Не си излъгал. Просто не си го поправил.
- В крайна сметка е едно и също. Абатът веднъж ми каза, че лъжата е себепредателство. Доказателство за себененавист. Когато си много засрамен от собствените си дела, мисли или намерения, ти по-скоро би излъгал, отколкото да се приемеш какъвто си - или в този случай, да си представяш, че нещо се е случило, когато то не е. Мнението на другите става по-важно от собствената ти реалност. Както когато някой по-скоро би умрял, отколкото да го помислят за страхливец. Животът за него е по-маловажен от репутацията. В крайна сметка кой е по-храбър? Онзи, който избира смъртта пред това да го мислят за страхливец или онзи, който избира да живее с желанието да се изправи пред истинската си същност?