Въоръжиха се с вили, брадви и гьостерици. Изработваха самоделна броня, като набутваха под дрехите какъвто тънък метал намереха. В по-вечето случаи това значеше реквизирането на медни тави от жените им. Бяха многобройни, но приличаха на жалка сбирка. Гуен бе вдигнала занаятчиите, които подсигуриха не само силни работници, но и малко мечове, лъкове и части от броня. Градската стража охраняваше периметъра, а почти всички от квартала на благородниците бяха на делото, така че нямаше кой да им попречи да се организират открито.
С Диксън до себе си, Мейсън вървеше начело на процесията от обикновени хора, с ковашкия си чук в една ръка и грубоват щит, който бе сковал набързо сутринта, в другата. Години на негодувание и безсилие изскочиха на повърхността, докато ковачът вървеше напред. Пламтеше от гняв заради живота, който му бе отказан. Когато не бе могъл да плати данъците за ковачницата на покойния си баща, дойдоха градският шериф и пазачите. Когато бе отказал да напусне, го биха до несвяст и хвърлиха в канавката на Капризна. Мейсън обвиняваше стражите за повечето от нещастията в живота си. Боят бе отслабил раменете му и оттогава да размахва чука си бе за него толкова болезнено, че можеше да работи само по няколко часа всеки ден. Това, в комбинация с комарджийските му навици, го държеше в мизерия. Разбира се, никога не бе смятал комара за истински проблем, вината бе на стражите. За него нямаше значение, че билите го вече не бяха сред стражниците. Това бе шансът му да отвърне, да се отплати подобаващо за търпяната болка.
Нито той, нито Диксън бяха бойци или дори атлетични, но и двамата бяха едри мъже с широки гърди и дебели вратове; и тълпата ги следваше, като че обитателите на Долния квартал бяха впрегнали и разораваха града с два вола. Завиха по Капризна и влязоха необезпокоявани в благород-ническия квартал. Сравнен с техния собствен, това все едно бе друг свят. Улиците бяха покрити с разноцветни павета, които оформяха декорации. Около тях имаше метални скоби за коне. В центъра на квартала се разстилаше просторен площад. Големият фонтан на Есендън със статуята на Толин, възседнал изправил се на задни крака кон, бе негов главен отличителен белег. Срещу него се издигаше Мареската катедрала. Във високите й кули високо биеха камбани. Преминаха красивите триетажни къщи от камъни и тухли с техните железни огради и декоративни порти. От вниманието на Мейсън не убягна фактът, че тукашните конюшни изглеждат по-добре от дома му. Пътуването през квартала само раздуха още повече зародилия се огън.
Когато стигнаха улица Мейн, съзряха врага.
* * *
Звукът на рога доведе Ариста до прозореца още веднъж. Видяното я удиви. В далечината видя издигащи се над върховете на дърветата знамена. Граф Пикъринг идваше и то не сам. Имаше различни флагове, представящи по-голямата част от западните провинции. Пикъринг наближаваше Медфорд начело на армия.
Дали е заради мен?
Тя поразмишлява над въпроса и заключи, че отговорът е отрицателен. Познаваше Пикъринг най-добре от всички благородници, но се съмняваше, че графът е тръгнал заради нея. Най-вероятно новините за смъртта на Олрик бяха достигнали до него и той идваше да предизвика Брага за короната. Ариста се съмняваше, че Пикъринг е мислил за нея. Просто бе видял шанса си и искаше да се възползва от него. Фактът, че тя можеше още да е жива, бе само подробност. Никой не искаше жена на престола. Ако Пикъринг спечелеше, щеше да я принуди да абдикира в негова полза или вероятно в такава на Моувин. Поне ако Пикъринг спечелеше, Брага никога нямаше да седне на трона - но не й допаднаха шансовете на графа. Ариста не беше тактик и определено не и генерал, но дори тя можеше да види, че идващите по пътя сили не бяха достатъчно многобройни за обсада. От своя страна Брага добре бе окопал силите си. Поглеждайки към двора долу, тя забеляза, че атаката е ангажирала вниманието на всички.
Може би този път ще бъде различно.
Тя се втурна до вратата и я отключи с почукване на огърлицата. Бутна вратата, но тя не помръдна както обикновено.
- Проклето джудже - каза тя на висок глас. Бутна яростно с цялата си тежест. Вратата не поддаде.
Разнесе се нов тътен и стаята се разклати още веднъж. От покрива се посипа прах. Какво ставаше? Тя се замая, докато кулата се олюляваше като кораб сред вълните. Ужасена и объркана, тя се оттегли в илюзорната безопасност на леглото си. Седна там, прегърнала коленете си, едва поемайки си дъх, стрелвайки очи при най-малкия звук. Краят наближаваше. По един или друг начин, бе убедена, че краят щеше да дойде скоро.