* * *
Принцът нямаше боен опит и не бе сигурен какво да очаква. Бе се надявал, че самото събиране на масивна сила би принудило защитниците на града да се предадат. Реалността бе друга. Когато стигнаха Мед-форд, откриха окопи отвъд стените, пълни с копиеносци. Стрелците му бяха запратили три залпа, но защитниците не бяха помръднали. Скрити зад щитовете си, бяха понесли малко видими щети.
Кои са те? Олрик се чудеше. Нима собствените ми войници застават между мен и дома ми? Какви лъжи разпространява Брага сред стражите? Или всички са наемници? Дали моето злато е платило тези редици остро желязо?
Олрик седеше на един от конете на Пикъринг. Животното бе покрито с чул, върху който набързо бяха пришити изображения на сокола на Меленгар. Беше неспокойно като ездача си, пристъпвайки от крак на крак и изпускайки големи облаци ледена мъгла. Олрик държеше юздите с дясната си ръка, а с лявата притискаше вълненото наметало плътно около врата си. Очите му се зареяха над главите на копиеносците, за да погледнат родния му град. Стените и кулите на Медфорд изглеждаха далечни и нереални през падащия сняг. Визията бавно се стопяваше в бяло, докато тайнствена тишина обвиваше света.
- Ваше Височество - граф Пикъринг наруши мълчанието.
- Нов залп? - предложи Олрик.
- Стрелите няма да завладеят града.
Олрик кимна тежко.
- Тогава рицарите. Изпрати ги.
- Маршале! - извика графът. - Заповядай на рицарите да разбият линията!
Храбри мъже в лъскави брони пришпориха жребците си и се отправиха напред с развени над главите си знамена. Потеглянето им вдигна снежна вихрушка, която ги скри от поглед, но Олрик слушаше гърмежа на копитата им.
Сблъсъкът бе ужасяващ. Олрик го почувства както и го чу. Скърцаше метал, хора изреваваха и до този момент Олрик не бе подозирал, че конете могат да крещят. Когато снежният облак се уталожи, принцът най-сетне можеше да вижда кървавия спектакъл. Опрени в земята копия пронизваха гърдите на хора и животни. Коне се срутваха, хвърляйки рицарите на земята, където те лежаха като костенурки, опитвайки се да се изправят. Копиеносците наизваждаха къси мечове и се спуснаха, забивайки острите им върхове в решетките на забралата и в пролуките под мишниците или слабините.
- Нещата не се развиват така добре, както се надявах - оплака се Ол-
рик.
- Това рядко се случва в битка, Ваше Височество - увери го граф Пикъринг. - Но това е голяма част от това да бъдеш крал. Рицарите ти умират. Ще ги изоставиш ли?
- Да изпратя ли пешите войници?
- На твое място определено бих го сторил. Трябва да пробиеш обръча и то преди хората ти да решат, че си некомпетентен и да изчезнат в околните гори.
- Маршале! - викна Олрик. - Маршал Гаррет, нареди на пехотата да нападне незабавно!
- Да, господарю!
Прозвуча рог и хората се втурнаха с рев в битка. Олрик гледаше как стомана разсича плът. Пехотинците се справяха далеч по-добре от рицарите, но понесоха много жертви от защитниците. Олрик едва издържаше да гледа. Никога преди не бе виждал подобна гледка - имаше толкова много кръв. Белият сняг бе отстъпил място на розов, а на някои отчаяни места - на тъмночервен. Земята бе обсипана с части от тела: отрязани ръце, разцепени глави и откъснати крака. Стената от мъже се сливаше във вихрена маса плът, мръсотия, кръв и безкрайна какофония писъци.
- Не мога да повярвам, че това се случва - каза Олрик, изглеждайки зле и чувствайки се не по-различно. - Това е моят град. Тези са моите хора. Моите мъже! - той се обърна към граф Пикъринг: - Избивам собствените си мъже! - той се тресеше, лицето му бе почервеняло, а очите му се изпълваха със сълзи. Чувайки писъците и виковете, той стискаше дръжката на седлото си до болка. Почувства се безсилен.
Сега съм крал.
Не се чувстваше като такъв. Чувстваше се както на пътя близо до „Сребърната кана“, когато онези мъже бяха притискали лицето му в прах-та. Сълзите се лееха по бузите му.
- Олрик! Стегни се! - изръмжа Пикъринг. - Не трябва да позволяваш на хората си да те видят да плачеш.
Ярост припламна в Олрик и той се извъртя към графа.
-Не? Не? Погледни ги! Те умират за мен. Умират по моя заповед! Имат право да видят своя крал. Всички имат право да видят своя крал!
Олрик обърса сълзите и хвана юздите си.
- Уморен съм от всичко това. Уморен съм да ми завират лицето в прахта. Няма да го търпя. Уморих се да бъда безсилен. Това е моят град, построен от моите предтечи! Ако хората ми искат да се бият, то нека в името на Марибор разберат, че се бият с мен!
Принцът постави шлема си, изтегли големия бащин меч и пришпори коня си не към окопите, а към самата порта на замъка.