- Защо си тук? Как се озова тук? Видяхте ли Есрахаддон? Какво каза той на Олрик?
- Сега съм малко зает, Ваше Височество.
- Зает? С какво?
- Спасявам ви, но ще призная, че засега не се справям особено добре - без да поиска разрешение, той разтвори гардероба и започна да рови из дрехите. Сетне премина към чекмеджетата на скрина.
- Какво търсиш из дрехите ми?
- Опитвам се да измисля начин да се измъкнем оттук. Подозирам, че кулата ще се срути след няколко минути и ако скоро не я напуснем, ще умрем.
- Разбирам - каза простичко тя. - Защо просто не слезем по стълбите? - тя се изправи и се промъкна до прага. - Велики Марибор! - изкрещя при вида на липсващите стъпала.
- Можем да използваме тези, но най-долните шест или седем са изчезнали. Твърде е далеч, за да се скочи в коридора. Надявах се евентуално да скочим през прозореца в рова, но това изглежда като незабавна смърт.
- О - беше всичко, което тя може да каже. Покри устата си с длан, за да не позволи на зараждащия се писък да излезе. - Прав си. Не се справяш много добре.
Ройс погледна под леглото й и сетне се изправи.
- Момент, вие сте магьосница, нали? Есрахаддон ви е учил на магии. Можете ли да ни свалите долу? Да ни повдигнете, превърнете в птици или нещо подобно?
Ариста се усмихна неловко:
- Така и не успях да науча много от Есрахаддон. И определено не и автолевитация.
- А можете ли да повдигнете камък или дъска, на която да стъпим?
Тя поклати глава.
- Ами превръщането в пилци?
- Дори и да можех, което не е по силите ми, щяхме да си останем такива, защото нямаше да мога да ни трансформирам обратно.
- Значи магията отпада - каза Ройс и започна да издърпва пухения дюшек от леглото й, разкривайки въжения матрак отдолу. - Помогнете ми тогава да развържа леглото ви.
- Въжето не е достатъчно дълго, за да стигне до основата на кулата.
- Не е и необходимо - отвърна той, прекарвайки въжето през дупките в рамката.
Кулата потрепери и от покрива се посипа прах. Ариста задържа дъха си за миг, сърцето й бясно лупаше в очакване на внезапно сриване, но постройката се намести и успокои.
- Определено времето ни изтича - Ройс нави въжето през рамо и се отправи към вратата.
Ариста поспря само за момент, за да хвърли поглед към тоалетката и четките, които нейният баща й бе дал, сетне се понесе към останките от стъпала.
- Ще трябва да скачате надолу. Оставащите стъпала би трябвало да са достатъчно здрави и ще е по-лесно от изкачването. Просто се уверете, че не скачате прекалено далеч, но ако го сторите, ще се опитам да ви хвана.
С тези думи той скочи две стъпала надолу с такава лекота, че тя се почувства засрамена от липсата си на увереност.
Ариста стоеше на прага и се поклащаше напред-назад, фокусирайки се върху първото стъпало. Тя подскочи, но не бе разчела скока си правилно и се приземи малко по-напред. Бясно размахвайки ръце, тя се олюля на края, борейки се отчаяно да не падне. Ройс протегна ръце, готов да я улови, но тя възстанови равновесието си. Треперейки леко, тя се пое дълбок дъх.
- Не надскачайте! - припомни крадецът.
Не думай, помисли си тя. Като че вече не научих този урок.
Вторият скок бе по-лесен, а третият още повече. Скоро тя влезе в ритъм и се движеше надолу по стълбите с бърза крачка, следвайки Ройс, който почти танцуваше. Почти бяха стигнали дъното, когато крадецът спря.
- Продължавайте - каза й той. - Спрете на последното стъпало и ме чакайте там.
Тя кимна, докато той свали въжето от рамото си и започна да го връзва за стъпалото, на което стоеше. Ариста продължи да скача надолу, напомняйки си да не бъде прекалено уверена. Когато стигна до началото на стълбището, увереността бързо я напусна. Зеещата дупка, която изчезваше в мрак, бе достатъчна, за да я хвърли отново в ужас.
- Е, принцесо! - обади се джуджето. То стоеше в коридора при отворената врата, хилейки се и разкривайки пожълтелите си зъби. - Наистина не очаквах да те видя отново. Къде е крадецът? Намери ли смъртта си на дъното?
- Отвратителен малък звяр! - изкрещя тя.
Кулата се размести още веднъж. Треперенето й накара Ариста да залитне на стъпалото и сърцето й да забие силно от страх. Облаци прах и каменни късове се посипаха, трополейки по стъпалата и стените. Ариста се сви, прикривайки глава с ръце, докато треперенето спря и отломките се уталожиха.
- Тази стара кула почти е готова да падне - злорадно обяви джуджето. - Колко жалко да си толкова близо до безопасността и все пак тъй далеч. Ако само беше жаба, би могла да прескочиш. Но сега не разполагаш с изход.