— Продължавай.
— Бяха седнали в една кола. Голяма, тъмна. Следваха ме със скоростта на човешки ход. Отначало си помислих, че са фотографи или някои от ония досадници, които заговарят самотни жени по улиците. Опитах се да не им обръщам внимание и ускорих крачка. Изведнъж колата ме изпревари и ме засече. Опитах се да я заобиколя от другата страна, но те излязоха и ми преградиха пътя.
— Можеш ли да ги опишеш?
Тя кимна.
— Бяха трима: шофьорът и двама други. Добре облечени с тъмни костюми. Приличаха на бизнесмени. Единият ми каза да се кача в колата. Когато се опитах да избягам, той ме хвана.
— Как успя да се отскубнеш?
Тя се усмихна мрачно.
— Животът в Монте Карло си има своите предимства. Някои казват, че било едва ли не полицейска държава, но поне е безопасно сама жена да ходи по улиците. Където и другаде да ида, в Европа или Щатите, винаги нося със себе си флакон „Мейс“.
Той примигна.
— Носиш сълзотворен спрей?
Тя поклати глава.
— Тук, в свободна Англия? Сигурно се шегуваш. Нося си лак за коса. Докато оня ме дърпаше за ръката, му го пръснах в очите.
— Простичко, но ефикасно.
Лай Луелин въздъхна и подпря глава на длани. Тежката черна коса падаше като завеса пред лицето й.
— Никога не бях предполагала, че ще ми са наложи да го ползвам — каза тя. — Беше ужасно. И сега ми е пред погледа: пусна ръката ми, изкрещя от болка и започна да търка очите си. После бръкна в сакото си и извади пистолет. Побягнах като луда. Те ме подгониха. Аз тичам бързо, но със сигурност щяха да ме настигнат, ако не беше таксито, което съвсем случайно мина в този момент. Метнах се вътре и само казах на шофьора: „Карайте!“. Оттогава не съм се доближавала до онзи апартамент. — Тя го погледна и в очите й се четеше тревога. — Е, какво мислиш?
— Мисля, че ония пред вратата няма да ти помогнат много в случая.
— Това си беше опит за отвличане, не мислиш ли?
— Така изглежда — съгласи се той. — Хора с твоето обществено положение често стават обект на отвличания. Ти си известна, богата. Освен, разбира се, ако някой не си е поставил за цел да ти навреди лично. Имаш ли врагове?
Лай стисна замислено устни.
— Не се сещам. А защо да имам врагове? Аз съм просто една певица.
— Доста известна обаче. Друг път не ти ли се е случвало да усещаш, че те следят? Или да ти се обади непознат глас по телефона, да получиш необичаен имейл, или писмо?
Тя вдигна рамене.
— Имам фенове, които се опитват да се свържат с мен чрез Пам, моята асистентка. Понякога ме разпознават на улицата и ми искат автограф върху обложка на диск или нещо друго. Но никога не се е случвало някой да ме заплашва или да се държи странно.
— Когато избяга от нападателите си и взе такси, направо тук ли дойде?
— Е, не съм толкова глупава. Сетих се, че може да са запомнили номера на таксито и да ме проследят.
Той кимна.
— Значи никой не знае, че си тук, освен персоналът на хотела?
— Само полицията.
— В случаи като този от полицията няма голяма полза.
— Ами… взеха от мен показания и казаха, че ще направят разследване.
— А случайно да си запомнила номера на колата?
— Бен, всичко стана толкова бързо…
— Така е. Освен това или номерът е бил фалшив, или самата кола е била крадена. — Той се спря, обмисляйки внимателно думите си за следващото нещо, което искаше да й каже. — Виж, Лай… искам да те попитам… толкова време мина оттогава…
— Откакто ме заряза и изчезна?
Той се престори, че не обръща внимание на думите й.
— Искам да кажа, толкова дълго не сме се виждали и чували… Била ли си някога омъжена?
— Странен въпрос, Бен. Не знам дали…
— Може да се окаже важно.
Лай се поколеба за миг, преди да отговори.
— Беше много след теб — каза накрая тя.
— Кой е той?
— Композитор, пише музика за филми. Казва се Крис. Крис Андерсън.
— Още ли сте заедно?
— Това продължи само около две години — отвърна тя. — Просто между нас не се получи. Понякога се виждаме като приятели. — Тя се намръщи. — Мога ли да те попитам накъде биеш?
— Отвличането си е бизнес като всеки друг, Лай. Нищо лично. Всичко е въпрос на пари, следователно ако жертвата няма съпруг или семейство, което да плати за нейното освобождаване, липсва и мотив. Това е абсолютният емоционален шантаж. Работи само тогава, когато има трета страна, която да е достатъчно изплашена от възможната загуба на любимия човек. — Той надигна чашата си и отпи голяма глътка, с която почти я пресуши. — От това правило има само едно-единствено изключение, и то е, когато жертвата има застраховка „ОСО“.