— „ОСО“ ли?!
— Отвличане срещу откуп.
— За пръв път чувам за такава застраховка.
— Да разбирам ли, че лично ти я нямаш?
Тя поклати глава.
— Това означава, че можем изцяло да изключим финансов мотив — продължи той. — Освен ако не е било работа на аматьори. Първо да отмъкнат човек, после да мислят за подробностите. Но тия приятели ми изглеждат по-скоро професионалисти. Освен това не смятам, че са те сбъркали с друга. Знаели са къде живееш. Някой явно си е дал труда да си подготви домашното. — Бен млъкна за момент, колкото да изпие последната глътка уиски. Празната чаша звънко изтрака върху стъкления плот на масата. — И сега какво мислиш да правиш? — попита той.
— Първо искам да избягам по-далече от Лондон. Тук вече не издържам, в този хотел се чувствам като животно в капан. В средата на януари трябва да бъда във Венеция за „Вълшебната флейта“. Но преди това отивам в дълбоката провинция, в Западен Оксфордшър. Дейв и екипът му ще ме придружават.
— А защо тъкмо там?
— Преди време си купих къща там. Мислех си да направя оперно училище.
— Кой знае за нея?
— Засега никой, ако не броим асистентката ми и моят бизнес мениджър — каза тя. — За момента това е само празна голяма стара къща, в която има единствено кашони с неща, изпратени от Монте Карло. Още не съм започнала да я мебелирам. Но става за живеене. Ще прекарам там няколко дни, докато реша какво да правя по-нататък.
— Ще ти кажа какво трябва да направиш за начало, Лай — каза Бен, като посочи през рамо към вратата. — Най-напред трябва да разкараш тия идиоти отвън. Само ти пречат. На мое място можеше да е някой, който ти желае злото. Та те не успяха дори да ме забавят с няколко секунди.
Тя кимна.
— Да, доказа ми го на практика. Окей, готова съм да ги разкарам още сега. И после?
— Искаш ли да се включа? — попита той.
— Надявах се да го направиш.
— Аз не съм бодигард, Лай. Не ми е това професията. Но познавам разни хора. Ще ти намерим истинска охрана.
Тя не остана доволна от предложението.
— И какво, да заменим едни горили с други?
Той се усмихна и поклати глава.
— Тези, които имам предвид, са професионалисти. Истинска охрана, както казах. Изобщо няма да ги забелязваш край себе си, но ще бъдеш в безопасност. Знам това, защото аз съм ги обучавал.
— Бих се чувствала в безопасност най-вече с теб — каза тя.
— Дори след това, което ти причиних?
— Нали няма отново да ме предадеш? — попита тя. — Поне този път?
Той въздъхна.
— Няма. Повече никога няма да те предам.
6
Берн, Швейцария
Хайни Мюлер се приближи до огъня да си сгрее ръцете. От нощното небе спираловидно падаха снежинки, които се изпаряваха със съскане при допира с металните стени на мангала.
Изминал бе един дълъг ден. Протестиращите започваха да губят търпение, докато чакаха да се случи нещо. Той огледа тълпата около себе си. Беше попритихнала и не толкова нахъсана както следобед. Хората се мотаеха наоколо, пушеха билкови цигари, пиеха чай от бъз или безкофеиново кафе от термоси, разговаряха помежду си на групички; изглеждаха уморени и премръзнали. Някои бяха загубили надежда и се бяха разотишли по домовете си, но около стотина бяха останали.
По-рано се бяха опитали да проникнат в градината на хотела, но ония гадове провеждаха конференциите си при засилена охрана. Портите бяха заключени и на тях им остана единствено да размахват транспарантите си пред високата ограда. Силите на реда се държаха на дистанция, няколко полицейски коли и мотоциклети бяха паркирани малко по-нататък от двете страни на пътя, но и в парка се виждаха още. Полицаите бяха нервни при вида на огромната тълпа.
Самият хотел се извисяваше на стотина метра по-нататък, отвъд заснежената ливада. Пред конгресния център бяха паркирани тринайсет лимузини — всичките черни, еднакви. Само преди минути Франка, приятелката на Хайни, бе забелязала шофьорите, излезли от един страничен изход, за да почистят снега от колите. Изглежда, най-после нещо бе на път да се случи.
— Ето ги! — провикна се някой.