Примижал от пламъците, той дръпна с всички сили веригата, но тя беше здрава и не поддаде. Очите на Клара щяха да изхвръкнат от ужас, косата й беше полепнала върху лицето, докато се мъчеше да извади юмручето си от стоманената гривна, която се впиваше в китката й.
Пламъците се разгаряха. Бен се смъкна надолу, до прегърбеното тяло на Глас, и бръкна в джоба на смокинга му за ключа от белезниците. Нямаше го. Горещината ставаше непоносима. Огнени езици облизаха гърба и обгориха якето му. Нямаше време. Всеки миг щеше да последва взрив.
Почти обезумял от болка и страх, изведнъж той се сети: пистолетът. Измъкна го от колана си и допря дулото до гривната, която беше закопчана за тръбната рамка. Ръкавът му гореше. Той дръпна спусъка.
Трясъкът на 44-калибровото дуло заглуши всички останали звуци. За миг Бен беше като зашеметен от внезапната, нереална тишина, която се възцари в света. После в ушите му запищяха електрически звънци.
Когато се съвзе, вътрешността на хеликоптера беше почти изцяло в пламъци. Клара обаче не беше вече прикована — веригата висеше свободно от китката й. Двамата пропълзяха надолу в кабината. Бен ритна вратата с всичката сила, която му бе останала. Вратата се огъна и се отвори, той хвана детето за ръката и двамата като по чудо успяха да се промушат през отвора, преди огънят да бе обхванал целия корпус.
Залитайки и препъвайки се, той я повлече за ръка през снежните преспи. Не бяха изминали и двайсет метра, когато гората зад тях избухна в ослепително огнено кълбо. Бен повали Клара зад дънера на едно дърво и я затисна с тялото си, докато горивото от пробитите резервоари осветяваше ярко нощното небе. Дърветата горяха като кибритени клечки. Клара пищеше, но той я притискаше здраво в прегръдките си.
62
Хотел „Бристъл“, Виена
Три дни по-късно
Бен свърна в пряката на Кернтнер Ринг и влезе във фоайето на луксозния хотел. Облечен беше в нови дрехи, които още не се бяха очупили по тялото му. При всяко движение остра болка пронизваше ребрата му.
Вътре беше претъпкано с журналисти и фотографи. Той вече знаеше, че Филип Арагон и малка армия от охрана и сътрудници бяха окупирали цял етаж от хотела като база за поредица пресконференции, които медиите жадно поглъщаха. Полицейската акция срещу имението на Фон Адлер беше най-голямата новина от години насам, а Арагон се бе озовал точно в окото на урагана. От три дни Бен съзнателно избягваше всякакви предавания по радиото и телевизията, но дори и той не бе успял да се спаси от медийното облъчване.
През тези три дни Арагон бе използвал задкулисно повече лични контакти, бе дърпал повече конци, отколкото мнозинството политици имаха необходимост или случай да дърпат през цялата си кариера. Той имаше нужния социален статус и влияние, за да позамаже и доукраси някои подробности по тази история, колкото да ги пригоди за медийна консумация. Така например всички трупове в къщата бяха представени като дело на хората на Крол. Бен и неговият екип изобщо не съществуваха.
Бяха необходими четирийсет и осем часа за разчистване на следите от клането. Нищо не бе останало да напомня за изгорелия хеликоптер, освен почернели от сажди парчета, разхвърляни на десетки метри наоколо от експлозията.
От Джак Глас също нямаше и следа. При температурата, която развива горящият керосин, от човешките тъкани не остава практически нищо за идентифициране. Дори костите и зъбите се превръщат във фина пепел. Бен бе виждал това с очите си.
Докато си пробиваше път през тълпата във фоайето на хотела, той бе посрещнат от мъж на неговата възраст, облечен в костюм на дискретно райе. Беше леко плешив и много слаб, почти кльощав. Подаде му ръка.
— Аз съм Адриан Лакан, личният секретар на Филип Арагон — каза той, като се мъчеше да надвика шума наоколо. — Радвам се, че успяхте да дойдете, мосю Хоуп!
Лакан придружи Бен към асансьорите. Докато преминаваха, няколко светкавици блеснаха към тях. Бен държеше лицето си извърнато на една страна. Накрая служители от охраната разгониха журналистите, които бяха започнали да се скупчват наоколо, и двамата се добраха благополучно до асансьора. Лакан натисна бутона за последния етаж и асансьорът безшумно се понесе нагоре.
— Това е някаква лудост — каза той, като поклати глава. — Не помня такова нещо да се е случвало преди.
В разкошния хотелски апартамент на Арагон беше шумно и оживено. Сътрудници влизаха и излизаха, говореха по миниатюрни слушалчици, затъкнати в ушите им, отвсякъде се чуваше звън на телефони. Върху бюрата бяха поставени монитори, включени на различни новинарски емисии; около всеки се събираха на групички хора, за да гледат. На една маса бяха натрупани купища вестници; две жени ги обръщаха един по един и изчитаха заглавията от първите страници. Когато Бен влезе, няколко чифта очи се приковаха въпросително в него.