Арагон беше приседнал небрежно на ръба на едно бюро насред цялата олелия и прелистваше някакви книжа, докато говореше по мобилен телефон. Ризата му беше разкопчана на шията; имаше отпочинал и делови вид въпреки лейкопласта на веждата, който прикриваше шевовете му. Когато Бен се приближи, той му се усмихна широко, прекъсна разговора и затвори капачето на телефона. Остави книжата на бюрото, протегна ръка и двамата се здрависаха сърдечно.
— Не забравяй, че след петнайсет минути имаш интервю — предупреди го Лакан.
Арагон го отпрати с небрежен жест и улови Бен за лакътя.
— Съжалявам за хаоса — каза той. — Ела тук, по-спокойно е. — И той го поведе под ръка между сновящите сътрудници към една усамотена стаичка встрани от всекидневната. Затвори вратата и шумът изведнъж утихна. — Благодаря ти, че дойде.
Бен наблюдаваше внимателно политика. Арагон се бе възстановил буквално за часове, бе се вдигнал като боксьор от нокдаун. Изглеждаше спокоен и уверен в себе си, но Бен долови и нещо друго — някаква спотаена ярост, някакъв спортен хъс, който не бе забелязал преди. Изглеждаше мотивиран и готов за битка.
— Каза, че било важно — напомни му Бен.
— Така е. Има един въпрос, който искам да изясня с теб, преди да си тръгнеш. Полетът ти е днес, нали?
Бен кимна.
— След няколко часа.
— Ирландия… — каза замислено Арагон. — Как е там? Никога не съм ходил.
— Зелено — отвърна Бен. — Тихо. Пусто.
— Една част от мен много би желала някакво усамотено, спокойно местенце — продължи Арагон, като кимна към припряната шумотевица от другата страна на вратата. — А в момент като този изобщо не бих се върнал. Ти си щастливец.
Самият Бен не се чувстваше особено щастлив.
— Винаги можеш да се откажеш от всичко това, Филип — каза той. — Да се върнеш към предишната си кариера. Архитектите не привличат вниманието на неподходящи хора. Тях никой не ги отвлича, никой не прави опити да ги екзекутира.
— Говориш също като Колет, съпругата ми.
— Сигурно е умна жена — каза Бен.
— Ти също обичаш да живееш на ръба.
— На мен това ми е професията.
— Истината е, че беше страхотен — каза Арагон. — Никога няма да го забравя.
Бен се усмихна.
— Не го направих заради теб.
— Оценявам откровеността ти. Но все пак съм ти благодарен. — Политикът бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади бял плик. — Което ми напомня причината да те поканя на тази среща — продължи той. — Исках да ти дам това.
Бен пое плика от протегнатата ръка на Арагон. Името му беше написано отгоре с равни печатни букви.
Арагон размаха нетърпеливо показалец във въздуха.
— Отвори го! — каза той. После се облегна назад и зачака.
Бен разкъса плика. Вътре имаше само някаква хартийка. Оказа се подписан чек от личната сметка на Филип Арагон, издаден на името на Бенедикт Хоуп. Очите на Бен преминаха по вписаната цифра. Единица с доста нули отзад.
— Нищо не разбирам — каза накрая той. — За какво е това?
— Аз така и пропуснах да ти кажа за наградата, която бях обявил — каза Арагон. — Един милион евро за този, който ми помогне да открия убийците на Роже. — Той се усмихна. — Ти се оказа този. Ти ми помогна. Спипахме ги. Парите са твои. Харчи ги със здраве.
Бен гледаше чека с невярващи очи.
— Благодаря ти, Филип… — каза накрая той.
Арагон се усмихна.
— Е, разбрахме се. Приятно пътуване. Надявам се да се видим отново.
— … но не, не ги искам — довърши изречението си Бен.
— Не приемаш парите ми?
Бен поклати глава.
— Но ти си ги заслужи!
— Погрижи се за вдовицата на Санди Кук — отвърна Бен. — Останалото раздай за благотворителност. Направи добро с парите си. Аз не ги искам.
Кински си беше у дома. Когато чу звънеца, закуцука полека с патериците си към вратата.
— Радвам се да те видя на крака, Маркус — каза Бен, като влезе в антрето. Носеше нещо в голяма найлонова торба.