От скритите високоговорители се носеше приглушена класическа музика. Бен си каза, че му прилича на Моцарт. Не можеше да разпознае произведението, не беше и важно. Не искаше и да чува повече Моцарт. Всеки път му напомняше за Лай и Оливър. Изведнъж усети как плоската бутилка в джоба много му липсва.
— Здрасти, Ева — каза той.
Тя се спря на вратата, после се усмихна стеснително и пристъпи към него. Беше облечена с тъмносин анцуг, единият ръкав на горнището беше отрязан, а ръката й, цялата в гипс от лакътя до пръстите, беше вързана през шията. Върху нейната гипсова отливка нямаше подписи на посетители.
— Как е ръката? — попита той.
— Едва ли някога ще просвиря отново на китара — отвърна тя, като се отпусна на съседното кресло. — Направиха ми операция. Ще видим какво ще излезе. Във всеки случай не боли много. — Тя се усмихна. Лицето й беше бледо и напрегнато.
Той се размърда в креслото си и примигна от острата болка в ребрата.
— Виж ни само докъде се докарахме — каза тя. — Ти поне добре ли си?
— Ще оживея — отвърна той. — Просто съм се схванал малко, това е.
— Много се изненадах, когато ми се обади. Не очаквах да те видя отново, Бен. Благодаря ти, че намина.
— Радвам се, че Арагон се грижи за теб — отвърна той.
— Тук получавам ВИП обслужване. — Тя замълча, после продължи. — Много съм благодарна на Филип. Не заслужавам това отношение.
— Той е добър човек — каза Бен, после додаде: — За политик, разбира се.
— Много ми помогна. Може да ми дадат условна присъда, но това мога да го понеса. Ще започна живота си отначало.
Той кимна. И двамата прекрасно разбираха, че Ева е минала леко. Бен знаеше и какви усилия бе струвало това на Арагон, колко връзки и влияние бе използвал, за да я отърве. Филип Арагон беше дълбоко състрадателен човек. Бен се запита дали самият той би бил способен на подобно нещо.
— Много ме е срам от всичко, което направих — каза тя, като сведе поглед.
— Не си имала избор. Накрая изкупи вината си.
— Да, всичко завърши добре. А ти какво смяташ да правиш? Ще останеш ли още малко?
— Днес следобед хващам самолета за Дъблин — отвърна той.
— Жалко — каза тя. — Щеше да ми е приятно да те поопозная.
Той се усмихна тъжно, но не отговори.
— Смяташ ли да идваш пак насам? — попита тя.
— Може би някой ден…
— Няма ли да присъстваш на процеса?
Той поклати глава.
— За тях аз не съществувам.
— Аз съм главният свидетел на обвинението.
— Знам. Ще се справиш.
Той се надигна да си ходи. Ева го изпрати до коридора.
— Чакай! — каза внезапно тя. — Сетих се нещо. Когато ми се обади, помолих да ми донесат това от къщи. — Тя се изкачи по стълбите и влезе в една врата на първия стаж. След малко се появи, хванала в здравата си ръка познат предмет. Старото му кафяво кожено яке.
— Мислех си, че никога повече няма да го видя — каза той.
Тя се изчерви.
— Беше го забравил в апартамента ми онази вечер…
Бен го взе от ръката й и го преметна през рамо. От допира с овехтялата кожа му стана приятно.
— Благодаря — промълви той и тръгна към вратата.
— Сигурен ли си, че не можеш да поостанеш още малко?
— Сигурен съм.
— А може ли да ти се обадя някога?
По време на двайсеткилометровото пътуване на югоизток към виенското летище „Швехад“ Бен свали новото яке, което си бе купил, и облече старото. С него се почувства малко по-щастлив. В единия вътрешен джоб откри любимото си плоско шише, а в другия — мобилния телефон. Включи го, за да провери батерията. Все още не беше изтощена.
Набра номера на Криста Флайг. Тя го изслуша внимателно, без да го прекъсва, докато й разказа, че смъртта на Фред е била отмъстена. Не й даде подробности.
— Следи вестниците — каза той. — Може освен това да ти се обади един полицай, казва се Кински. Можеш да му имаш пълно доверие.
След като си предаде багажа, имаше цял час и знаеше точно как да го убие. Настани се на бара в салона за заминаващи и си поръча тройно уиски. То не му отне много време и си поръча второ. Бен не се напиваше често, поне не до степен да му личи. Но денят му се стори, общо взето, предразполагащ за едно хубаво напиване, а и моментът беше подходящ да предприеме нещо по въпроса. Той извади смачкания пакет „Житан“ от коженото си яке и завъртя с палец колелцето на бензиновата запалка. Щракна капачето, пое дълбоко дим от цигарата и бавно издиша през носа си. Затвори очи. Лицето на Лай изплува мигновено в съзнанието му.