Барманът го изгледа и се приближи.
— Rauchen verboten — каза той, като посочи табелката. Пушенето забранено.
Бен му хвърли такъв поглед, че той си намери друга работа. Някаква жена с делови раиран костюм, седнала през няколко столчета на бара, изцъка възмутено, но не каза нищо. Бен привърши и второто тройно уиски и повъртя замислено празната чаша върху полирания бар, като се чудеше дали да не си поръча трето.
В този момент телефонът му иззвъня. Той не му обърна внимание. Звънът се повтори няколко пъти, после престана.
Той си поръча уискито. Барманът му го наля с навъсена физиономия.
Телефонът отново зазвъня. Жената с раирания костюм го гледаше неприязнено, сякаш искаше да му кажи: Или отговори, или изключи тоя идиотски телефон!
Той въздъхна и натисна копчето за отговор. Връзката не беше добра. Чу женски глас. Послуша няколко секунди, после каза:
— Какво искаш от мен, Ева?
Тя наистина бе обещала да му се обади, но чак пък толкова скоро…
— Коя е Ева? — попита гласът.
— Какво?! — успя само да каже Бен, напълно объркан. Постави длан върху другото си ухо, за да се изолира от околния шум, от звучащата по високоговорителите музика и от ликторския глас, който обявяваше полетите.
— Лай се обажда! — извика гласът в слушалката. — Чуваш ли ме? Лай!
63
Планините на Словения
Няколко часа по-късно
Пътят от летището на Любляна до Блед, в северозападния край на Словения, беше дълъг. Бен беше издул докрай наетото ауди. Нямаше търпение да я види отново, но и беше леко притеснен. Ужасният мъртвешки образ на онази снимка се бе запечатал в съзнанието му.
Малкият градец Блед беше сгушен сред борови гори. Шосето минаваше по брега на едноименното езеро под свъсеното зимно небе. Насред водата се виждаше миниатюрно островче; между короните на дърветата се подаваше острият шпил на барокова църква. Околовръст се извисяваха заснежени планински върхове. Пътят беше пуст, а падналият дъжд бе стопил остатъците от леда.
Когато стигна покрайнините на градчето, Бен направи справка с картата, която носеше със себе си. Указанията, които Лай му бе дала по телефона, го изведоха до голяма вила в алпийски стил, разположена в края на тиха уличка. Когато паркира пред портата, по предното стъкло почукваха капки дъжд. На стената на къщата имаше месингова табелка, върху която с плътни черни букви бе изписано името Аня Ковач. Преди името имаше титла, която не му беше позната, но като цяло табелката приличаше на онези, които си слагат лекарите и адвокатите на Запад. Той отново свери адреса. Беше същият, който му бе дала Лай, но нещо сякаш не беше наред. Какво ли правеше тя в тази къща?
Бен поседя няколко минути в колата, за да проясни съзнанието си. Откакто му се бе обадила, той не бе спирал да размишлява върху чутото по телефона. По стъклата на колата се стичаха дъждовни капки. Накрая той посегна към дръжката, отвори вратата и спусна единия си крак.
В този момент вратата на къщата се отвори и той я видя, застанала на горното стъпало. Дрехите, с които беше облечена, й бяха леко големи — черен плътен вълнен пуловер и свободно падащи черни панталони. Изглеждаха чужди. Някой й ги бе заел. Някой, който обичаше черния цвят.
Той слезе от колата и бавно пристъпи към портичката. Дъждът се засилваше. Лай тръгна към него. Колкото повече се приближаваха един към друг, толкова повече се забързваха крачките им. Когато се срещнаха, тя обгърна шията му с ръце и силно го притисна към себе си.
Той я държеше в прегръдките си и не искаше да я пусне. Бе забравил за болката в ребрата. Изведнъж му се прииска отново да я целуне, но… не можеше да реши дали е редно.
Двамата останаха дълго време прегърнати, после Лай се отдръпна крачка назад, като взе ръцете му в своите. Косата й беше мокра от дъжда. Тя плачеше и се смееше едновременно.
— Толкова се радвам да те видя!
— Мислех те за умряла! — успя да каже той. — Последните няколко дни бяха истинско мъчение!
Тя вдигна лице и го погледна в очите.
— Ти каза, че всичко е приключило. Така ли е наистина?
Той кимна.
— Така е. Всичко приключи. Ти си в безопасност. Можеш отново да разполагаш с живота си.