— Луелин се е изнесла, преди да успеем да я спипаме. — Гласът в слушалката звучеше извинително и уплашено. — Закъснели сме с половин час.
Крол слушаше с безизразно лице, зареял поглед към заснежените хълмове. Гласът продължи, набрал кураж:
— Обаче успяхме да я открием отново. Мога да ви дам адреса й.
Крол се пресегна за бележник и писалка и започна да записва. После, без да каже дума, прекъсна връзката, пресегна се и натисна един бутон на пулта до себе си. Малкият плосък телевизионен екран пред него просветна и той щракна копчето на плейъра. Очите му се вторачиха в екрана. Беше си пускал видеозаписа безброй пъти; обичаше да я гледа.
Тя седеше, облегната удобно в голямото кресло на лондонско телевизионно студио, и отговаряше с оживено лице на въпросите на интервюиращия. Беше облечена с кремава кашмирена рокля; имаше огърлица от перли, които по особен начин контрастираха на абаносовата й коса.
— Има нещо в тази жена, какво ще кажете? — подхвърли личният му асистент.
Крол не отделяше поглед от екрана.
— Определено има — отвърна тихо той и спря видеото. Екранът угасна. Той фиксира с леден поглед мъжа срещу себе си, после очите му бавно се преместиха върху бележника. Откъсна най-горния лист и му го подаде. — Виж там какво трябва да се направи, Джак — каза той.
7
Село Астън, Западен Йоркшър
Вече падаше мрак, когато стигнаха до затънтеното селце. Бен каза на шофьора на таксито да ги остави на площада. Купиха си провизии от селския магазин и поръчаха местно такси, което да ги откара до имението Лангтън Хол, на около три километра от селото.
Голямата вила беше разположена сред обширен участък земя, обрасъл с дъбове и върби, като до нея се стигаше по дълга криволичеща алея. На тъмносиньото небе се открояваха силуетите на множество комини и капандури; върху покрива проблясваше скреж. Прозорците бяха тъмни. От едно близко дърво се обади бухал.
Лай отключи тежката дъбова врата и бързо набра кода на алармената система. Едва тогава запали лампите.
— Хубава къщичка! — Гласът на Бен отекна в празния вестибюл. Той огледа с възхищение богато орнаментираната дървена ламперия и широкото парадно стълбище, което водеше за горния етаж.
— Ще стане, когато я подредя — отвърна Лай, като потрепери. — Обаче е старичка. Котелът е почти на нейната възраст, та централното отопление не работи.
— Няма проблем — каза той. — Ей сега ще запаля камините. Скоро ще стане топло.
— Благодаря ти, Бен. Под навеса има дърва.
Той я последва в обширната кухня с под от каменни плочи и остави торбичките с провизии на ниската чамова маса. Убеди се, че старомодната ключалка на кухненската врата работи, после тихо отвори едно чекмедже и откри онова, което търсеше. Незабелязано мушна нож за обезкостяване в якето си.
— Лай, отивам да донеса дърва и да поогледам наоколо. Заключи вратата след мен.
— Какво…
— Не се безпокой, обикновена предпазливост.
Лай изпълни заръката му. Големият железен ключ се превъртя гладко в ключалката и тя чу как стъпките му се отдалечават по коридора.
Отвори бутилка вино, което бяха купили от селския магазин. В килера имаше прости водни чаши, тенджери и тигани. Тя свали един тежък чугунен тиган от куката и го постави върху готварската печка.
Докато вадеше кутия яйца от торбите, неволно се усмихна на себе си. Чувстваше се някак особено в компанията на Бен Хоуп след всичките тези години. Навремето го бе обичала, беше лудо влюбена и готова заради него да жертва кариерата си още преди да бе започнала.
— Ще ти хареса — бе й казал Оливър в онзи далечен ден. И се бе оказал прав. Новият приятел на брат й от армията не приличаше на нито един от мъжете, които бе срещала дотогава. Тя току-що бе навършила деветнайсет, а Бенедикт — както й го бяха представили — беше с четири години по-голям от нея. Винаги усмихнат, с бърз и остър ум. Заговори я по начин, по който никой не я бе заговарял преди. И ако до момента си бе мислила, че любов от пръв поглед има само в приказките, изведнъж й се случи на самата нея. Това беше за пръв и последен път в живота й и тя до ден-днешен помнеше всеки миг от петте месеца, които прекараха заедно.
Дали Бен се бе променил много през всичките тези години? Физически не й изглеждаше чак толкова различен. Лицето му бе станало някак по-изпито, по-угрижено; имаше сякаш повече бръчки от мръщене, отколкото от смях. Беше все така пълен със сили и в отлична физическа форма. Но нещо в него все пак се бе променило. Онзи Бен, когото познаваше преди, беше някак по-мек, по-нежен. На моменти й изглеждаше дори уязвим.