— Откри ли ги?
Той кимна.
— И какво им направи?
— Не ме питай.
— Къде е Клара?
— У дома, при баща си. Добре е. И двамата са добре.
Лай погледна към небето, обгърна се зиморничаво с ръце и потрепери.
— Вали. Да влезем вътре.
Той я последва в къщата. Подът в антрето беше застлан с теракота, стените бяха бели. Всичко изглеждаше някак стерилно. Някой наблизо се покашля и той извърна глава. На стената имаше надпис, който не можеше да разчете. През една отворена врата се виждаха няколко души, насядали на столове. Двама-трима четяха списания. Някой отново се изкашля. До носа му достигна миризма на хлор. Беше попаднал в лекарска чакалня.
— Какво правиш тук? — попита той Лай, когато преминаха покрай вратата и се насочиха към следващата.
— В момента Аня преглежда болни — каза Лай. — Можем тук да поговорим.
Тя бутна вратата и влязоха в някаква кухня, малка и практична. На газовия котлон гъргореше машинка за еспресо, във въздуха се носеше аромат на истинско кафе.
Лай наля две чашки и му подаде едната.
— Изглеждаш някак различно — каза тя. — Какво си направил с косата си? По-тъмна е.
— И ти ми изглеждаш различно. Жива…
— Е, умряла със сигурност не съм — каза през смях тя.
— Знам за случилото се в манастира — каза той. — Трябваше да съм там, до теб.
— Дни наред се опитвам да се свържа с теб. Телефонът ти беше все изключен. Много се бях разтревожила!
— Телефонът не беше у мен — каза той, без да й дава подробности. — А с теб какво става? Какво правиш тук?
— Няма кой знае какво за разказване. Хеликоптерите си тръгнаха. Отвлякоха Клара. Нищо не можех да направя. — Тя помълча, сякаш се напрягаше да си спомни. — Изчаках да си отидат. Виждах дима. Досещах се какво е станало, страхувах се, че онези може да се върнат. Исках да избягам колкото се може по-бързо и по-далеч. Бях цялата в кръв.
— Чия? — попита той.
— Не беше моя.
— Старата двуцевка, а?
Тя кимна.
— Трябваше да я използвам. — Тя потрепери, притвори за миг очи и отпи от кафето си. — Усещането, че съм покрита с чужда кръв, беше непоносимо. Намерих наблизо някаква рекичка и я измих от себе си. Дълго време се лутах в снега. Вървях, без да спирам. Не знаех накъде отивам. Наоколо беше пустош, само дървета и хълмове. Не си спомням всичко. Те казват, че когато са ме намерили, съм залитала и всеки момент съм щяла да падна.
— Кои са те?
— Аня и приятелите й.
— Лекарката?
Лай кимна.
— Имала съм късмет. Аня няма много почивни дни. Била излязла на ски с приятели. Открили ме и ме отнесли в някаква скиорска хижа в долината. Отначало Аня предложи да ме откарат в болница. Тя беше единствената, която говореше английски. Дълго я молих да не го прави. Накрая тя се съгласи и ме докараха в частната й клиника. Цяла седмица съм тук. Вече съм добре.
— Много съм благодарен на Аня — каза той. Погали ръката й. Кожата й беше мека и топла. — Имам да ти казвам нещо, Лай. Писмото на баща ти… бе унищожено. Съжалявам.
— Аз пък не съжалявам — отвърна тя. — Иска ми се изобщо да не го бях виждала. Или самата аз да го бях унищожила!
— И още нещо — продължи Бен. — Мисля, че баща ти се оказа прав. Също и Арно. Мисля, че писмото не беше фалшификат.
— Е, това никога няма да го разберем, нали?
Той поклати глава.
— Точно така. Между другото, и аз се радвам, че писмото вече го няма.
— И че тази история наистина е приключила?
— Да, наистина приключи.
— Имам чувството, че не знам всичко.
— Не ти и трябва да знаеш. Загинаха хора, това е.
Тя мълчеше.
— Ще те отведа у дома — каза той.
— Нямам документи. Загубих всичко.
— Няма нужда от документи. Ще пътуваме с частен самолет.
Лай повдигна вежди.
— Така ли? Чий?
— На Филип Арагон.
— Арагон? — Тя поклати озадачено глава. — Онзи, политикът?
— Не ме питай повече. Ще бъдеш ли готова да отпътуваме утре сутринта?
— Аз и сега съм готова.
— Първо да вечеряме някъде.
— Каниш ме на вечеря? Нямам какво да облека…
— И така изглеждаш страхотно — отвърна той и се усмихна.
Вечерята беше в ресторанта на грандхотел „Топлице“, на брега на езерото Блед. Седнаха на маса за двама в ъгъла. Бен поръча бутилка от най-доброто вино. Не можеше да откъсне очи от Лай. Имаше нужда да си напомня, да убеждава сам себе си, че тя е там, до него — жива и истинска.