— Гледаш ме, сякаш съм привидение — засмя се тя.
— Ако се беше видяла на онази снимка… — отвърна той. — Побърках се от мъка! Само като се сетя, и дъхът ми спира.
— Толкова години играя трагични героини — каза тя. — Хиляди пъти съм умирала на сцената. В операта е пълно с кървави убийства. Кармен я намушкват. Тоска скача от крепостната стена. Лучия наръгва съпруга си, полудява и умира, покрита с кръвта му. С такава практика всеки може да се престори на мъртъв. Понякога представленията се заснемат, така че ти навират камерата в лицето. Аз мога да си задържам дъха като ловец на бисери, както и да си държа очите изцъклени, без да мигам.
— Е, мен поне успя да убедиш!
Тя отпи от виното си.
— Сега всичко ми изглежда толкова нереално…
— Хайде да не говорим повече за това.
— Все пак, не разбирам как оня не ме улучи — каза тя. — Когато чух изстрела, си казах: с мен е свършено. Чак когато падах надолу по склона, си дадох сметка, че съм жива и здрава. Беше истинско чудо.
— Няма никакво чудо — каза Бен. — Не благодари на Господ, благодари на светеца покровител на кривите мерници. Помниш ли снежния човек?
Тя вдигна чашата си и го погледна усмихнато.
— Такъв си скептик! Като си помисля само, че си следвал теология…
— Още тогава ти казах, че пушката бие вдясно.
— Да бе! Аз уцелих снежния човек право в главата, не помниш ли?
— Така си е. Но ако мерникът беше изправен, нямаше да го уцелиш.
Тя се засмя.
— Има логика в това, което говориш.
Той я остави да се посмее, но собствената му усмивка се стопи. Пръстите му въртяха нервно чашата за столчето. Искаше да й каже нещо, но се чудеше как най-добре да подходи.
Тя забеляза промяната в изражението му и го погледна с любопитство.
— Какво те мъчи?
— Лай — започна той, — аз дълго мислих.
Тя го погледна внимателно.
— Е, и?
— Не искам повече да върша това.
Тя примигна.
— Да вършиш какво?
— Мисля да се оттегля.
— Ти не се ли беше пенсионирал?
— Искам да кажа, да спра да се занимавам с всичко това.
Тя се облегна назад.
— Защо?
— Защото не с това ми се занимава.
— Но защо? — попита отново тя.
Той вдигна очи. Погледите им се срещнаха.
— Заради теб.
— Заради мен?
— Искам да започна нов живот, Лай. Толкова много пожертвах, когато си тръгнах от теб навремето. Съжалявам. Трябваше да послушам Оливър. Трябваше да се оженя за теб, когато ме искаше. Какъв глупак съм бил!
Тя мълчеше.
— Когато ми казаха, че си мъртва, изведнъж разбрах нещо. Разбрах колко много все още те обичам. Че не съм спирал да те обичам. — Той се пресегна през масата и я хвана за ръката. — Ще ми дадеш ли още един шанс?
Тя го погледна замислено.
— Искам да бъда с теб — каза искрено той. — Има ли в живота ти място за мен?
Тя мълчеше и го гледаше.
— Искам да се омъжиш за мен, Лай. Готова ли си да ме приемеш?
— Смаяна съм — отрони накрая тя.
Той пусна ръката й и посегна разсеяно към чашата си.
— Не е нужно да ми отговаряш веднага.
— Ама ти сериозно ли ми предлагаш?
— Да, Лай. Напълно сериозно.
— Аз пътувам много — каза тя. — Работата ми е важна за мен. Пък и с мен не е лесно да се живее.
— Това не ме плаши — каза той.
— Ами къщата ти в Ирландия?
— Ще я продам — каза без колебание той.
— Искаш да живееш с мен в Монако?
— Франция ми харесва — каза той. — Храната, виното… Имам малък апартамент в Париж. Франция не е проблем.
— Ще ти омръзне да бездействаш.
— Ще си намеря какво да правя — каза той. — Вече съм го намислил.
— Освен това мразиш операта…
Той помълча малко.
— Е, тук ме хвана натясно. Наистина мразя операта, и най-вече Моцарт.
Лай се засмя, после утихна и стана сериозна, като го гледаше внимателно.
— Петнайсет години — каза тя. — Толкова дълго време, откакто се разделихме. Толкова много има да наваксваме… Пък и двамата сме се променили.