Стените на гримьорната бяха покрити с лъскави тъмносини сатенени тапети. Над отрупаната с гримове и перуки тоалетна масичка грееха ярки лампи. Върху един шезлонг прилежно бяха сгънати дрехите на Лай. Палтото й висеше на закачалката от вътрешната страна на вратата. Чантичката й беше провесена от облегалката на стола. Обувките й бяха поставени една до друга на килима. Книгата, която бе чела преди представлението, лежеше захлупена върху ниска масичка. Но от Лай нямаше и следа.
— Къде, по дяволите, може да е отишла? — извика Клаудио, който изглеждаше все по-уплашен.
Бен бързо излезе от стаята. Затича се по коридора. Върху дебелия червен килим забеляза някакъв предмет. Коленичи. Беше черен, със сребристи отблясъци, мек на пипане. Звездната диадема от оперния й костюм. Той я вдигна и я огледа. Нищо особено, само че мястото й беше на главата на Лай, а Лай я нямаше.
— Сигурно има някакво обяснение — каза Клаудио, който вече бе плувнал в пот.
— Обяснението е в съобщението — отвърна Бен.
— Кой може да й го е пратил, ако не ти?
— Не съм аз. — Бен посочи към дъното на коридора. — Какво има натам?
— Още гримьорни. Складови помещения. Офиси. Авариен изход. Стълба, която води към мазето.
— Кой последен я е видял?
— Аз — отвърна Клаудио. — Казах й да побърза. Тя обеща да не се бави. Нищо не раз…
В този момент телефонът в джоба му иззвъня. Звънът беше известен пасаж от класическо произведение. Той отвори капачето.
— Барберини! — каза.
Няколко секунди слуша мълчаливо. Веждите му се повдигнаха. Погледна Бен. Подаде му телефона.
— Теб търсят — каза той.
68
Бен не бе очаквал, че някога отново ще чуе този глас. Но гласът си беше същият и звучеше право в ухото му. Леко различно отпреди, някак завалено, сякаш нещо не беше наред с устата на мъжа. Но това категорично беше гласът на Джак Глас.
— Знаеш кой съм, нали?
Бен не отговори.
— Знаеш и защо ти се обаждам.
Бен мълчеше.
— При мен има нещо твое — продължи гласът. — Да се видим отвън, а?
— Кога?
— Сега. Веднага, Хоуп!
Бен затвори телефона и го пусна в джоба си.
— Може да ми потрябва — каза той.
Клаудио не възрази.
Бен се затича по коридора. Прескочи диадемата, паднала на килима, и продължи нататък.
Някаква открехната странична врата се поклащаше на пантите си; Бен я бутна и изведнъж се озова навън, в ледената венецианска мъгла. В небето не се виждаха звезди. Стъпките му отекваха между олющените стени на къщите по тясната уличка. Чуваше плискането и гъргоренето на водата в каналите, малките вълнички, които се разбиваха в древните камъни на мостовете и в основите на сградите.
Излезе тичешком на пиацата. Зад него остана колонадата на опера „Ла Фениче“; напред се виждаше каменен кей.
Джак Глас бе застанал на самия ръб на кея. Високо над главата му улична лампа разпръскваше мъртвешка светлина в сгъстяващата се мъгла.
Ръката му беше обвита около шията на Лай. Дланта му, облечена в черна кожена ръкавица, затискаше устата й. Очите й бяха разширени от ужас, косата й бе полепнала по лицето, мокра от пот.
В другата си ръка Глас стискаше нож. Пехотен, от черна въглеродна стомана, с дълго, леко назъбено острие — оръжие на професионален убиец. Върхът му беше опрян в корема на Лай.
Бен пристъпи крачка напред. Под дългата, нахлупена козирка на бейзболната шапка видя лицето на Глас.
Беше напълно обезобразено. Нямаше нос. Едното му око беше затворено. Кожата беше в мехури, на черни и жълтеникави петна и с все още незараснали рани, от които се процеждаше лимфа. Единият край на устата му беше изкривена надолу, гънки сбръчкана кожа висяха от двете страни. Нямаше устни и зъбите му се виждаха.
С тръпка на ужас Бен си припомни експлозията на хеликоптера. Двамата с Клара се бяха измъкнали навреме от горящата машина и тичаха през снежните преспи, за да се отдалечат на безопасно разстояние. Малко по-късно се чу страшен взрив. Всъщност бяха минали не повече от две секунди. Може би бяха стигнали на Глас, за да изпълзи от останките на пилотската кабина, но в никакъв случай не бяха достатъчни, за да избяга далеч от взрива.
Бен пристъпи крачка напред. Устата на Глас се изкриви в уродливо подобие на усмивка.