От операта наизлизаха още хора. Насъбра се тълпа. Чуха се викове на ужас. Нечии гласове повтаряха името й. Клаудио притича от сградата, стиснал лицето си с длани. В далечината се чуха сирени, воят им се усилваше.
Сетивата на Бен бяха притъпени. Мозъкът му беше като парализиран. Не чуваше шума наоколо. В съзнанието си виждаше едно-единствено нещо. Отвори очи. Склерите му се белееха от покритото с кръв лице. Изправи се и погледна Лай. Фигурата й едва се очертаваше под чуждото палто.
Тълпата се раздели, за да му стори път. Всички очи бяха приковани в него. Ръце се протягаха да го пипнат, устни се мърдаха беззвучно.
Той бавно се отдалечи. Вдигна поглед нагоре и видя човешка фигура на един прозорец, която махаше с ръце, за да привлече вниманието му. Беше стара жена с изкривено от възбуда лице, която бясно жестикулираше и сочеше към тъмната странична уличка. Бен разбра какво иска да му каже.
Той закрачи натам, после се затича, докато накрая мощните му стъпки заудряха като чукове по каменния плочник на криволичещата улица.
69
Глас не можеше да тича толкова бързо. Раните му от Виена бяха твърде пресни, а болката в рамото не му даваше мира.
Тесните улички на Венеция бяха тъмни и пусти. Мъглата се спускаше бързо и обвиваше целия град в непрогледна пелена. Това беше добре. Мъглата щеше да му помогне да се измъкне незабелязан. Щеше да се скрие някъде, на сигурно място, далеч оттук, и да изчака, докато раните му зараснеха и си възвърнеше силата. През това време Бен Хоуп щеше да страда. И един ден той, Джак Глас, щеше да се върне да го довърши. Бавно и мъчително. Както щеше да го направи преди време, ако онзи глупав старик Крол не го бе спрял.
Водата тихо се плискаше в бреговете на канала. Той забързано куцукаше напред. През носещата се във въздуха мъгла забеляза сводестия мост. Няколко каменни стъпала водеха надолу, под свода. Глас слезе по тях, залитайки несигурно. Бяха хлъзгави. Над повърхността на водата старите каменни зидове бяха обрасли със зеленикавочерен мъх.
Малката лодка беше привързана под моста и се поклащаше леко в сянката му. Той се качи и запали извънбордния мотор, който загъргори припряно. Глас стисна кормилото, издърпа въжето и се оттласна от брега. Обърна лодката и потегли, оставяйки след себе си запенена бразда. Неколкостотин метра по-нататък щеше да подмине Пиаца Сан Марко и да поеме към откритите пространства на залива.
И след това щеше да изчезне. Трябваха му само пет минути.
Затихващият в далечината шум на извънбордния двигател отекна в ушите на Бен. Той стигна до сводестия мост. Сърцето му биеше като чук, дробовете го боляха от тичането. Във водата едва различи последните вълнички от браздата на лодката, които тъкмо се удряха в обраслите с мъх стени на канала.
Продължи да тича. Виждаше само едно-единствено нещо. Сетивата му бяха изострени, мозъкът му беше фокусиран докрай. По-късно, когато скръбта и болката го затиснеха, щеше да бъде различно. Болката щеше да бъде страшна, не се и съмняваше. Но сега в съзнанието му нямаше място за това.
Глас положително беше в онази лодка. Нямаше къде другаде да е избягал. Ако излезеше от тесните канали в открити води, можеше още веднъж да изчезне като дим.
Лъч светлина проряза мъглата. Чу се рев на мощен двигател с два пропелера. Корпус от фибростъкло се блъсна леко с гумените си буфери в стената на канала. Бен тръгна по посока на шума.
Собственикът на моторницата беше млад мъж на трийсетина години, добре облечен, с поддържана външност. Имаше вид на човек, който обича да кара бързи лодки, гордее се с притежанията си, но и полага грижи за тях. Когато видя Бен да изплува от мъглата, се вкамени.
— Трябва ми лодката ти — каза Бен на италиански. — Като си свърша работата, ще ти я върна.
Мъжът не възрази. След секунди пропелерите на моторницата разпениха водата и Бен се понесе по тъмния канал.
Стигна до устието на канала. Глас бе изчезнал. В мъглата уличните лампи мъждукаха, а отраженията им примигваха върху водната повърхност като далечни звезди. Напред се ширеше непрогледна тъма, кръстосвана от стотици невидими кораби, всеки поел по своя път. Дори в студената зимна нощ акваторията на Венеция си оставаше оживен морски път.
Бен подкара моторницата в открити води. Изведнъж мъглата се сгъсти и той не виждаше на повече от няколко метра пред себе си. Водата беше черна; ледената мъгла щипеше кожата му. Лодката се движеше по инерция.