Сегашният Бен Хоуп беше различен. От Оливър тя бе чувала много за живота му през изминалите петнайсет години; знаеше, че е видял и изтърпял, а вероятно и извършил ужасни неща. Подобни преживявания нямаше как да не оставят своя отпечатък върху човека. На моменти й се струваше, че долавя студен блясък в очите му, някаква ледена твърдост, каквато не бе забелязвала преди.
Двамата вечеряха, седнали върху килима пред камината в още необзаведения й работен кабинет. Това беше най-малката стая в обширната къща и пукащите дърва в камината бяха успели бързо да прогонят студа. По дъбовата ламперия пробягваха отблясъци от огъня. В тъмните ъгли на стаята бяха струпани запечатани с тиксо кашони.
— Пържени яйца с бекон и евтино вино — подметна той. — Трябвало е да се родиш войник!
— Когато работиш толкова часове в денонощието, колкото аз, се научаваш да се радваш на простите неща в живота — отвърна с усмивка тя.
Бутилката помежду им беше вече преполовена и Лай Луелин за пръв път от много дни се чувстваше приятно отпусната и спокойна. Двамата поседяха мълчаливо известно време, докато погледът й блуждаеше в хипнотичния ритъм на пламъците.
Бен наблюдаваше лицето й, осветено от огъня. В съзнанието му изплува ясен образ от последния път, когато бяха седели така преди много години. Двамата с Оливър бяха в домашен отпуск от войската и заедно бяха отишли на гости на семейството Луелин в дома им в Уелс. Старата градска къща, някога принадлежала на богати търговци, беше позападнала подобно на бизнеса на Ричард Луелин — акордьор и реставратор на стари пиана, и се нуждаеше от ремонт. Преди това Бен само веднъж и за кратко бе виждал бащата на Оливър и Лай — добродушен едър мъж в средата на шейсетте, с посивяла брада и зачервено от повечко портвайн лице, с тъжни очи на вдовец, загубил съпругата си преди шест години.
Беше вечер, навън валеше пороен дъжд, в комина свиреше вятър. Оливър се бе възползвал от седмичния си отпуск, за да се впусне, както сам се бе изразил, в „търсене на физическа красота, която да хармонира с душевните му нагласи“. Ричард Луелин се бе оттеглил в личния си кабинет на горния етаж, където прекарваше голямата част от времето си, заровен в стари книги и вестници.
Останали сами долу, Бен и Лай бяха приседнали край буйния огън, който той бе разпалил в камината, и бяха разговаряли тихичко в течение на часове. Това бе вечерта на тяхната първа целувка. Бяха последвали и други, но не много.
Усмихвайки се на себе си, той се върна към настоящето. Загледа се в нея, докато отблясъците от огъня пробягваха по страните й. Нито времето, нито славата я бяха променили.
— За какво си мислиш? — попита той.
Лай се извърна и го погледна.
— Мислех си за теб — отвърна тя.
— Какво за мен?
— Дали си се женил, дали си срещнал някоя…
Той замълча за момент.
— За мен е трудно да създам семейство при живота, който водя. А и си мисля, че не съм от онези, които ще се заседят на едно място.
— Значи не си се променил.
Думите й го жегнаха, но той не отговори.
— Толкова дълго те мразих — продължи тихо тя, вперила поглед в пламъците, — след всичко, което ми причини.
Бен продължи да мълчи.
— Защо не дойде онази вечер? — настойчиво попита тя, като се извърна с лице към него.
Той въздъхна и помълча още известно време, преди да отговори:
— Не знам. — Самият той често си задаваше този въпрос.
— Аз те обичах — каза тя.
— И аз те обичах — отвърна той.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Но повече обичаше полка си…
— Бях млад, Лай. Струваше ми се, че знам какво искам.
Тя отново се загледа в огъня.
— Онази вечер, след като падна снегът, те чаках. Бях така развълнувана. Беше моят дебют. Мислех, че си сред публиката, пях за теб с цялото си сърце. Ти беше обещал, че ще дойдеш в гримьорната да ме вземеш за партито. Но така и не дойде. Просто изчезна.
Той не се сещаше какво да й каже.
— Наистина разби сърцето ми — продължи тя. — Може би дори не го съзнаваш.
Той се пресегна и я докосна по рамото.
— През цялото време чувствах вина за това, което направих. Така и не успях да го изтрия от съзнанието си и оттогава много често си мисля за теб.