Бен усети как тялото на Глас постепенно се отпусна, докато накрая течението го понесе встрани. Стори му се, че единственото здраво око му намигна. Устата се отвори и от нея изскочи едно мехурче, издигна се на повърхността и се пукна. После още едно, по-малко.
След това мехурчетата престанаха. Лицевите мускули се отпуснаха. Ръцете бяха разперени встрани, пръстите сгърчени и безжизнени. Окото беше вперило невиждащ поглед в небето.
Бен пусна трупа и го проследи с поглед, докато се загуби в сенките.
Сирената на полицейската моторница се приближаваше. Лъчи на електрически фенерчета кръстосваха повърхността.
Глас беше изчезнал. Бен държеше глава над ледената вода, като едва движеше ръце и крака, вперил поглед в мрачните дълбини. Почувства, че тялото му се вцепенява.
Сети се за Лай, своята красива съпруга. Усети как болката го обзема.
Обърна се и заплува към кея.
Послеслов
Тъй като на младини съм изучавал класическо пиано и през целия си живот съм се интересувал от музика, винаги живо ме е интригувала историята на Моцарт и съм си мислил, че загадъчните обстоятелства около неговата смърт биха могли да послужат за добър сюжет на роман.
През последните двеста години са изказани безброй предположения относно истинските причини за смъртта на Моцарт. Официалното и, както изглежда, непробиваемо медицинско становище е, че е починал от остра ревматична треска и че теорията за неговото отравяне е „напълно неоснователна“.
Случаят е приключен, така ли? Според мен, не.
В действителност не е нужно да се рови много надълбоко, за да се заключи, че официалната версия за събитията далеч не е единствената възможна. През годините са били излагани най-различни медицински хипотези, но самият факт, че съвременните медицински архиви са толкова откъслечни и непълни, прави доста съмнително твърдението, че „Моцарт в никакъв случай не е отровен“. Истината е, че никой не може да си позволи да твърди това с такава категоричност.
Модерната медицина удобно пропуска твърдото убеждение на Моцарт, че са му дали aqua toffana — смес от три смъртоносни отрови: арсеник, олово и беладона. Тази безцветна водоразтворима формула без вкус и мирис носи името на зловещата италианска отровителка от XVII век Джулия Тофана, която я продавала на жени уж като козметичен продукт, но всъщност като удобно средство да се отърват от нещастни бракове, като я сипват на съпрузите си.
Сред симптомите на смъртоносното заболяване, от което е страдал Моцарт, били болезнено подуване на ставите на ръцете и краката, ужасни коремни болки и колики, бъбречна недостатъчност, повръщане и кожни обриви. Той е имал и симптоми на психическо разстройство — личностни изменения, параноични видения и халюцинации, натрапчив страх от смъртта, тежка депресия. Най-общо казано, всички тези симптоми биха могли да обосноват една диагноза за остра ревматична треска, стрептококова инфекция или всякакво друго състояние, което лекарите допускат.
Но наред с това, в комбинация помежду си те с невероятна точност възпроизвеждат клиничната картина на ефекта от трите основни съставки на_ aqua toffana_: халюцинации, изключителна тревожност и напрегнатост, натрапчив страх от смъртта, депресия и личностни изменения, непоносими коремни болки и колики, остра бъбречна недостатъчност, болезнено подуване на ставите на крайниците, кожни обриви и т.н. Прилагана в малки дози през продължителен период от време, отровата би могла да причини точно такава бавна, мъчителна смърт, каквато е сполетяла Моцарт. Самият композитор още около шест месеца преди смъртта си е подозирал, че е жертва на отравяне — обстоятелство, което по никакъв начин не съответства на протичането на острата ревматична треска, която би го довършила буквално за дни. Неговият син Карл Томас Моцарт впоследствие също твърдял, че баща му е бил нарочно отровен.
Никой никога няма да узнае истината. Оставям ви просто храна за размисъл…
А ако действително има основания да се смята, че Моцарт е бил отровен, то към кого следва да насочим обвинителен пръст? Една разпространена теза, залегнала в хитовия филм „Амадеус“ по пиесата на Питър Шафър, гласи, че Моцарт може да е отровен от своя съперник, композитора Салиери. Всъщност предположения, че Салиери стои зад убийството на Моцарт, се появяват много преди „Амадеус“ — Пушкин пише стихове на тази тема, а Римски-Корсаков й посвещава цяла опера, озаглавена „Моцарт и Салиери“.