Името и подписът на бележката не бяха на Мадлен Лоран. Жената се казваше Ерика Ман.
9
Лангтън Хол, Оксфордшър
Бен прекара една неспокойна нощ на течение в коридора пред спалнята на Лай Луелин. Тя се бе опитала да го убеди да спи в една от осемте празни спални на Лангтън Хол, но той държеше да е близо до нея, а нямаше къде по-близо да се настани, освен в нейната спалня.
Докато седеше на пода, подпрян неудобно с гръб на стената, мислите му кръжаха все около Лай. Чувстваше се някак особено, съзнавайки, че ги дели само една стена. Навремето бяха толкова близки, че сега му беше неописуемо тежко да бъде хем до нея, хем така далеч.
Наближаваше шест сутринта и Бен бе успял да остане буден, палейки една след друга лютиви турски цигари. Когато през прашния прозорец в коридора проникнаха първите лъчи на зората, той си мислеше за телефонното позвъняване от полицията предишната вечер. Прехвърли в съзнанието си всички подробности. Апартаментът на Лай в Ковънт Гардън можеше да е разбит и претършуван във всеки един момент през последните пет дни. Съседите се върнали от почивка и като забелязали, че вратата е открехната, надникнали вътре, видели пораженията и позвънили в полицията.
Оказало се обаче, че не става въпрос за обикновен грабеж. Нападателите били изкъртили дъските от пода, разбили цялата мебелировка, разрязали дори възглавниците на леглата и канапетата, но… не взели нищо. Полицаите открили перлената й огърлица заедно със златния часовник и диамантените обици на нощното й шкафче, точно както ги била оставила. Бен не виждаше в това никаква логика.
Той се изправи на крака и се протегна, сгъна спалния чувал и слезе долу. Вече правеше кафе в кухнята, когато Лай се появи, трепереща от студ, с разрошена коса. Изпиха по чаша горещо кафе, докато наблюдаваха изгрева от кухненския прозорец. Лай държеше чашата си с две ръце, за да ги стопли. По бледото й лице Бен отгатна, че не е спала много повече от него.
— Какво смяташ да правиш сега? — попита го тя. — Ще останеш ли наоколо, или ще се обадиш по телефона, както спомена?
— Бих се чувствал по-добре, ако знаех, че имаш надеждна охрана — отвърна той. — Не мога да бъда денонощно до теб, да те следвам навсякъде, да пазя гърба ти всяка секунда. — Той помълча и добави: — Същевременно искам да знам какво се случва около теб.
— Значи оставаш?
Той кимна.
— Поне за малко.
Тя сложи чашата си на плота.
— А, добре тогава. Ако ще стоя известно време в тази къща, по-добре да започна с разопаковането. В кашоните има пуловери, а тук е страшен студ.
Бен донесе дърва от навеса. Лай го наблюдаваше, докато бързо разчисти изстиналата камина в кабинета и стъкна огъня. Скоро в камината забумтяха оранжеви пламъци. Докато работеше, Бен усети движение зад гърба си и рязко се извърна.
— Какво правиш, за бога? — запита я той.
Тя спря да подскача на място и се засмя.
— Едно време в Уелс, като ни свършеха парите за отопление, татко ни караше да скачаме и да тичаме из къщата, за да се сгреем. Или пък ни извеждаше на дълги разходки и когато се върнехме премръзнали и със зачервени бузи, вкъщи ни се струваше топло и уютно.
Бен постави няколко едри цепеници върху подпалките.
— Звучи ми като във войската — подхвърли той. — Само че там му викат „каляване на характера“.
Лай се загледа през прозореца. Слънцето вече се подаваше над върховете на дърветата.
— Да ти кажа честно, нямам нищо против една разходка. Вече дни наред съм като затворник. Какво ще кажеш да поизлезем на въздух?
— Разбира се, тъкмо да ми покажеш имението си.
Тя заключи тежката задна врата и пъхна ключа в джоба на бежовото си велурено яке. Вдигна лице към слънцето, затвори очи и тъжно се усмихна.
Известно време вървяха мълчаливо. Теренът около къщата се спускаше под лек наклон, през ливади и покрай декоративно езерце, към някаква гора. Поеха по една пътечка, осеяна с клечки и жълти листа, размекнати от дъждовете, и преминаха през тунел от преплетени лаврови клони. През дупките между листата над главите им проблясваха лъчите на студеното зимно слънце.
— Сега ще видиш любимото ми местенце — каза тя, сочейки напред. Тунелът от сочни вечнозелени листа правеше остър завой и пред очите им изведнъж се разкри дивна гледка към ливадите и проблясващата в далечината река. На отсрещния бряг пасеше стадо коне.
— Преди да дойде лятото, ще поръчам за тук няколко пейки — каза Лай. — Толкова е красиво!