Два големи фала за днес. Нямаше да са доволни от нея. Първо, трябваше да напусне кафенето още щом го позна. Трябваше просто да стане и небрежно да си тръгне. Да вземе такси и да се махне по-далеч оттам, преди да бе оставила следи.
Оставените следи бяха втората й голяма грешка. Не носеше в себе си достатъчно пари в брой, както винаги й бяха казвали. Изпаднала в паника, в желанието си да се махне час по-скоро оттам, бе използвала кредитната карта на Ерика Ман. Едно удобно прикритие, което току-що бе пропиляла. Кински щеше да тръгне по следите на името и когато стигнеше до задънена улица, щеше да стане още по-подозрителен. Този път й бе провървяло, бе успяла да се отскубне от него, но ако той си поставеше за цел, щеше да я открие отново.
Вратът и раменете й бяха схванати, гърлото й беше пресъхнало. Защо я следеше? Дали отново не бе почнал да души около случая „Луелин“? За какво му бе нужно? Та той бе приключен още преди месеци и поне от гледна точка на комисията — завинаги! Само малка група хора бяха на различно мнение.
Тя бръкна в чантичката си и извади малкия револвер „Блек Уидоу“, 22-ри калибър магнум. Повъртя в ръце лъскавото оръжие. Пистолетът беше дълъг петнайсет сантиметра и тежеше едва 220 грама, по всеки от петте тънки издължени патрона в барабана можеше да пробие череп на възрастен човек. Досега не бе убивала никого с него, но знаеше как се ползва.
Запита се какво ли е усещането да насочиш оръжие към жив човек и да натиснеш спусъка. Ако се наложеше, със сигурност щеше да го направи. Намираше се в твърде деликатно положение, за да рискува да бъде разкрита.
Може би все пак трябваше да се остави Кински да я последва, помисли си тя. Можеше да го подмами някъде. Да използва женския си чар. Това поне го бе правила много пъти. А после нямаше да й е трудно и да го убие.
Сети се за Оливър Луелин и се запита кога ли щяха да спипат и сестрата. От тези хора нямаше отърваване. Ева добре знаеше това.
Тя пристъпи към леглото, без да изпуска малкия пистолет от ръката си. Върху възглавницата се червенееше нещо. Тъмночервен плюш върху снежнобялата коприна. Беше кутийка за бижу. Отвори я. Вътре беше онази брошка „Лалик“ в стил сецесион, която си бе харесала на витрината на антикварния магазин във Виена преди седмица. Беше прекрасна. Злато, инкрустирано с диаманти и сапфири. Вътре имаше и грижливо сгъната бележчица. Тя я разтвори.
Беше от него. Гласеше: „Искам да си сложиш това довечера“.
Ева затвори кутийката и я запрати през леглото. После легна и се остави мракът да я обземе.
Ръката й бавно повдигна нагоре револвера „Блек Уидоу“, докато усети студения му допир върху слепоочието си. Затвори очи и се заслуша в тихото прещракване на добре смазания механизъм, когато палецът й запъна ударника. Само едно свиване на показалеца върху спусъка, и щеше да бъде свободна.
Пръстите й се разтвориха и пистолетът изпадна от тях. Тя въздъхна.
Не можеше да го направи.
Нямаше накъде да бяга.
11
Оксфордшър
Спортният таскън занесе леко в края на алеята, излезе на шосето и Бен натисна газта, докато Лангтън Хол оставаше все по-далеч назад. Караше без посока. По тези междуселски пътища почти нямаше движение и той бързо измина десетина километра на ниска предавка и с високи обороти, като непрестанно поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Зад тях нямаше никой.
Спря в една крайпътна отбивка и загаси двигателя. През цялото време Лай бе седяла тихо до него с пепеляво лице.
— Добре ли си? — попита той. Извърна се и измъкна раницата иззад седалката. В плоската бутилка имаше още уиски. — Знам, че не си падаш много по това — каза той, като се насилваше да се усмихне, — но успокоява нервите.
Лай надигна бутилката и сгърчи лице, когато огнената течност опари устните й. Закашля се.
— Благодаря ти. — Завинти капачката и му подаде шишето. Бен довърши остатъка.
— Какво правиш? — попита я той, като видя, че вади телефона си.
— Викам полицията.
Бен грабна телефона от ръката й, преди да бе успяла да набере 999.
— Не мисля, че е много разумно.
— Защо?
— До снощи никой не знаеше, че сме тук. После ти съобщи на полицията къде може да ни открие и малко след това имахме гости.
— Какво искаш да кажеш?!
— Казвам само, че не обичам съвпаденията — отвърна той. — Съществува и дребният проблем с трите трупа в къщата ти, Лай. Аз ги убих, а ти си моя съучастница. Нямам намерение да чакам да ме арестуват. — Той извади класьора от раницата си и го вдигна пред очите й. — Ето, това търсят те. — Капките кръв по корицата бяха станали ръждивокафяви.