— Писмото на Моцарт? Трудът на Оливър? Но… — Тя го погледна безпомощно. — За какво им е да се занимават с него?
— Мисля, че е крайно време да прегледаме какво пише вътре — каза той. Бутна раницата в краката си — пистолетите вътре глухо изтракаха — и облегна класьора върху волана. Щракна закопчалката и отвори капака на класьора.
— Какво е станало? — запита Лай. — Всички документи са обгорели!
Отвътре изпадна малкият квадратен подплатен плик и се хлъзна на пода между краката му. Бен не му обърна внимание; вместо това старателно прегледа останалото съдържание на папката, като внимаваше да не поврежда допълнително и бездруго силно пострадалите от огъня хартии.
Някои от документите бяха написани на ръка, други — принтирани от компютър. Някои едва се четяха, от страниците бяха останали отделни парченца с имена, дати и пасажи от текстове, които звучаха исторически. Тук-там се виждаше написано името „Моцарт“.
Лай се пресегна и взе един много обгорял лист хартия. Той се разпадна в дланта й.
— Това беше почеркът на Оливър — каза тя и прехапа устни. — Една от бележките, които ми бе изпратил от пътуванията си.
— Всичко е съсипано — рече Бен. Той положи останките обратно в класьора и затвори капачето. После се обърна към нея. — Е, какво става, Лай? Какво са искали да открият в нещата на Оливър?
— Откъде да знам?
— Едно нещо не разбирам — продължи той. — Снощи ти ми каза, че бележките са у теб от месеци насам, и изведнъж някой започва да се интересува от тях. Защо? Какво се крие тук? И откъде изобщо знаят, че са у теб?
Тя го погледна неразбиращо.
— Кой друг знае за тази книга?
Изведнъж в погледа й се изписа ужас.
— О, боже!
— Какво?
Тя се извърна към него и го погледна в очите.
— Около два милиона души знаят за книгата.
— Какво ти става, по дяволите?!
— Онова интервю по телевизията. Участвах в една музикална програма на Би Би Си и стана дума за европейското ми турне догодина. После споделих, че възнамерявам да продължа работата по книгата. Разправих как Оливър ми е пращал всичките събрани материали от проучванията си чак до самата си смърт и че от неприятности все не ми е оставало време да ги прегледам.
— Кога беше предаването?
Тя направи гримаса.
— В деня преди да се опитат да ме отвлекат в Лондон.
Бен усети лек допир до крака си и се сети за изпадналото пакетче. Наведе се и го вдигна.
— Господи! Това ми е познато — прошепна Лай, като го взе от ръката му. — Пакетът, за който ти казах. Последният, който ми изпрати. — Тя го превъртя в ръцете си. — Очакваше ме след погребението му. Помолих Пам да го сложи в класьора с всичко останало.
— Трябва да го отворим веднага — каза Бен.
— Знам.
Бен разкъса обгорелия плик. Под защитния слой от найлон на мехурчета имаше кутийка за дискове, напълно невредима от пожара.
— Но това е музика! — каза той. — „Вълшебната флейта“ на Моцарт. Защо ли ти я е пратил?
Тя въздъхна.
— Моя е. Бях му я дала да я слуша. Явно е искал да ми я върне.
— Значи такава била работата.
Лай сякаш се смали на седалката.
— Какво става, Бен?!
Той отвори кутийката. Дискът с познатото жълто лого на „Дойче Грамофон“ се бе отделил от подложката си и изпадна в скута му. Отдолу имаше друг — за компютърен запис.
Върху сребристата му повърхност нечия забързана ръка бе написала с черен маркер следните думи:
Лай, в никакъв случай не пускай този диск.
Скрий го. Аз се прибирам. Оли
— Е, какво пък. — Лай се пресегна и натисна един бутон на арматурното табло. Екранчето на CD плейъра светна. — Да го чуем.
— Това не е звукозаписен диск — каза Бен. — Трябва ни компютър.
След около час се настаниха в малък крайпътен хотел като семейство Конърс. Междувременно Бен бе направил кратка обиколка по магазините. Сега той припряно разкъса опаковката на новия лаптоп и го постави върху хотелската масичка. След няколко минути бе настроен и готов да прочете диска. Бен извади диска от кутийката на „Вълшебната флейта“ и го мушна в лаптопа. Чу се тихо бръмчене и след секунди на екрана се появи прозорец.