Докато чакаше компютърът да се зареди, Бен бръкна в минибара и извади две шишенца скоч „Белс“. Отви капачките им и изля и двете в една чаша.
Лай приседна до бюрото, вперила очи в екрана.
— Това са файлове със снимки, направени в различни части на Европа — каза тя. — Прилича ми на фотографски дневник от пътуванията му.
Бен се намръщи.
— Защо му е притрябвало да крие диск със снимки в кутийка от опера?
— Нямам представа. — Тя кликна и на екрана се появи лице на старец. Беше почти на осемдесет. Кожата му беше сивкава и набраздена от дълбоки бръчки, но в очите му проблясваше любопитство. Зад него се виждаше библиотека с открити рафтове; по гръбчетата на книгите се четяха имена на знаменити композитори: Шопен, Бетовен, Елгар.
— Кой е този? — запита Бен.
— Не го познавам — отвърна Лай и кликна отново. Старецът изчезна и нова снимка изпълни екрана. На нея се виждаше масивна каменна сграда, която Бен оприличи на малък храм или някакъв паметник със заоблен купол и класически портик. — Виж, това ми е познато — каза тя. — Гробът на Данте. В Равена. Била съм там.
— Защо е трябвало да ходи в Италия, ако е събирал материалите си във Виена?
— Не знам.
— Моцарт прекарвал ли е много време в Италия?
Тя се замисли за момент.
— Ако си спомням добре от музикалното училище, мисля, че като юноша е живял известно време в Болоня. Но иначе най-много да е пътувал дотам един-два пъти.
— Това не ни помага особено — отбеляза Бен. — Давай нататък.
На следващата снимка се виждаше Оливър на някакво парти; две красиви млади жени го бяха хванали под ръка и го целуваха по бузите, докато той беше вдигнал ухилено чаша срещу камерата.
Лай кликна отново. Друга снимка от същото парти. Оливър беше на пианото. На столчето до него седеше по-млад мъж, някъде около двайсет и пет-шест, и двамата свиреха дует. Явно се забавляваха добре — лицето на Оливър беше разтегнато в широка усмивка, докато пръстите му докосваха клавишите. Наоколо се виждаха млади дами в бални рокли; някои се бяха облегнали на пианото, усмихваха се на музикантите и на себе си с чаши в ръце. Лицата на всички сияеха. Беше една много сполучлива снимка на естествено щастливи хора, събрани на едно място, за да си прекарат добре времето.
Лай не издържа да я гледа дълго, кликна и мина нататък.
Появи се снимка на покрито със сняг село. В далечината се виждаха побелели дървета и планини. Лай се намръщи.
— Швейцария?
Бен се вгледа в снимката.
— Възможно е. Или пък Австрия. — Той се пресегна, кликна с десния клавиш и провери информация за снимката. Беше направена три дни преди смъртта на Оливър.
Лай въздъхна.
— Все още нищо не ми говори.
Бен се отдръпна от бюрото и я остави да разгледа останалите снимки. Седна на леглото и пресуши чашата си на една глътка. Зад гърба му, върху листа от вестници, бяха подредени обгорелите документи от класьора. Той вдигна наслуки някакъв лист и неволно потрепери, когато хартията се разпадна в дланта му.
Отдолу се показаха останки от друг документ, който на пръв поглед изглеждаше различен от останалите. Огънят бе унищожил голяма част от него, а онова, което бе оцеляло, напомняше мозайка от неправилни късчета. Написаното беше на немски, но почеркът едва се четеше — отделни разпокъсани фрази, които не означаваха нищо.
За момент му се стори, че държи в ръцете си оригинала на писмото, и затаи дъх. Не, не беше оригиналът. Просто фотокопие.
Писмото на Моцарт. Откритието на Ричард Луелин. Оливър толкова пъти й бе разправял тази историята, че Лай я помнеше отчетливо.
Преди много години магазинът работилница за реставриране на пиана „Луелин“ се бе намирал на оживена улица в центъра на градчето Билт Уелс. След смъртта на неговата съпруга Маргарет през 1987 г., когато Лай била на тринайсет, а Оливър — на седемнайсет, Ричард Луелин изпаднал в тежка депресия и бизнесът му започнал да запада. От прекалено пиене вече не можел да си върши добре работата. Клиентите му намалели значително. И тогава един ден на тавана на една стара къща било направено откритие, което обещавало да преобърне отново късмета на Ричард Луелин.
Старият, напълно съсипан роял бил произведен в началото на деветнайсети век от знаменития виенски занаятчия Йозеф Бьом. Някъде през 30-те години на века роялът попаднал в Англия и оттогава практически не бил ползван. Не бил обаче съхраняван особено грижливо. Корпусът му бил нападнат от дървояди, нуждаел се от основен ремонт. Но дори в окаяното си състояние той бил един от най-красивите инструменти, попадали някога в ръцете на Луелин, който вече ентусиазирано пресмятал на каква цена ще го продаде след реставрирането му — хиляда паунда, може би дори повече? Оставил бутилката и се захванал за работа.