Работа, която така и не довършил докрай. Защото, докато реставрирал единия крак на рояла, Луелин направил своето откритие. Кракът бил кух и в кухината имало навит на руло, пожълтял от времето документ, привързан с панделка. Бил написан на немски и носел дата ноември 1791 г.
Когато видял подписа най-отдолу, Ричард Луелин едва не получил удар. Защото в ръцете си държал последното оцеляло писмо на Волфганг Амадеус Моцарт, написано няколко седмици преди смъртта му. Как се било озовало в кухия крак на рояла, вероятно завинаги щяло да си остане загадка. Луелин разбирал само, че е направил историческо откритие, което щяло да промени живота му.
По онова време Оливър не говорел за нищо друго, освен за откритието на баща си. Междувременно старият Луелин отнесъл писмото в Лондон, за да бъде изследвано от музиковеди и антиквари. За негово съжаление всичките му надежди за огромното състояние, което този документ щял да му донесе, се изпарили, когато експертите обявили писмото за фалшификат.
— Може пък да е било истинско — обади се Бен.
Лай се обърна и го изгледа въпросително.
— Може какво?
— Онова писмо на баща ти. Дали в крайна сметка няма да се окаже, че не е било фалшификат и че то е причината онези да те преследват. Колко ли би могло да струва?
Тя поклати глава.
— Татко го продаде, не помниш ли? Може и да си забравил. Преди години, след като с теб бяхме престанали да се виждаме.
— Някой го е купил, макар всички да са мислели, че е фалшификат?
— Ами да! — Тя се усмихна. — Тъкмо когато татко се беше отчаял напълно около цялата тази история, с него се свърза някакъв побъркан колекционер. Беше италианец, музиковед. Направи оферта. Не ставаше въпрос за сума, каквато баща ми си бе мечтал да вземе отначало, но веднага прие. Тогава италианецът добави, че искал да купи и стария роял. Беше реставриран едва наполовина, но плати добри пари. Спомням си как го опаковаха в дървен сандък и го качиха на покрит камион. Изведнъж баща ми отново се замогна. Все още го болеше от оценката на експертите, но поне имаше пари в джоба. Така успях да замина за Ню Йорк, за да следвам в музикалната академия.
— Как се казваше италианецът? — попита Бен.
— Не помня — отвърна тя, след като помисли. — Беше отдавна, а и не го познавах лично. Оливър се беше срещал с него. Казваше, че бил стогодишен старец. Сигурно не е между живите.
Бен остави полуизгорялото копие от писмото и се зарови в другите документи. Нещо привлече погледа му и той се взря в него.
Цялото дясно поле от нотния лист беше изгоряло. Разкривеният припрян почерк беше на Оливър. Бен прочете една фраза, изписана с големи, удебелени печатни букви и подчертана с три дебели линии отдолу, сякаш в пристъп на безсилен гняв. Краят на изречението беше изгорял.
— Какво е Орденът на Р… — прочете на глас той. — Какво може да е това?
— Нямам представа — отвърна тя.
Той пусна листа при останалите хартии на леглото.
— По дяволите! Каква бъркотия…
Лай бе приключила със снимките. На диска оставаше само още един файл. Бен се наведе над нея и кликна с мишката върху съответната икона.
— Това не е снимка — каза той, — а видеоклип.
12
Край Виена
Беше мрачен и мъглив зимен следобед. Застудяваше. Езерото беше замръзнало и на повърхността му се трупаше бял пухкав сняг. Четиристотин метра по-нататък, отвъд тънкия лед, на фона на сивкавото небе се очертаваше черният назъбен силует на борова гора.
Маркус Кински разтърка премръзналите си длани и вдигна яката на шубата си. Облегнат на джипа, той си припомни предишното си идване тук. Беше в деня, когато измъкнаха онзи чужденец от водата.
Оттогава бе изминала близо година, отново беше зима. А какво търсеше той на това място? Може би Моника беше права — Маркус Кински винаги биваше обсебен от някаква фикс идея.
За момент си спомни за жена си. Вече близо три години я нямаше до него. Отиде си млада. На два пъти й бяха поставяли грешна диагноза. Липсваше му.