Той въздъхна и отново се замисли за случая „Луелин“. Беше приключен преди месеци, но не му даваше покой. Имаше нещо, което не бе съвсем наред. Приключиха го някак твърде бързо, твърде чистичко дори по стандартите на австрийския перфекционизъм. Така просто не се случваше в живота. На него му бяха нужни месеци, за да го изтрие от съзнанието си, и тъкмо бе започнал да забравя тази история, когато изведнъж се натъкна на Мадлен Лоран. Или както там се казваше.
За момента Кински не бе стигнал доникъде в издирването на Лоран. Кредитната карта на името на Ерика Ман беше истинска, но коя ли беше пък тя? Адресът, който бе получил от кредитната компания, го отведе до изоставен склад в индустриалната зона на града. Не че се изненада особено.
Така че към досадните въпроси без отговор, изникнали при случая „Луелин“, сега се добавяха и нови.
Мадлен Лоран не беше единствената мистерия около удавения чужденец. Друга такава беше Фред Майер. Той имаше много общо с Оливър Луелин. Твърде много. И двамата бяха музиканти, и двамата пианисти, и двамата мъртви. Бяха загинали в една и съща нощ на няколко километра един от друг. Часовникът на Луелин — механична антика — бе спрял още с потапянето си във водата и от полицията знаеха с точност до минута часа на смъртта му. Когато на другия ден откриха Фред Майер обесен в студентската си квартира, от момента на смъртта бяха изминали около дванайсет часа. Което означаваше, че двама пианисти се бяха простили с живота си практически по едно и също време. Първо Майер, а Луелин вероятно малко след него.
При Майер не бяха открили предсмъртно писмо, липсваше видим мотив. При разпитите на роднини не бяха констатирани данни за минали случаи на депресия. Както повечето студенти, и той бе живял с малко пари, но ги бе харчил внимателно и нямаше дългове. Не бяха открити и емоционални проблеми — по всичко личеше, че Майер се бе разбирал добре със сериозната си приятелка. Съвсем наскоро си бе намерил място като преподавател по музика в едно училище в Залцбург и чакаше да завърши следването си във Виенската консерватория през есента, за да започне работа. Всичко си беше наред в живота на Фред Майер. Докато го откриха, увиснал на едно въже.
Е, да — ставаха и съвпадения и може би между нелепата смърт на един музикант и безпричинното самоубийство на друг действително нямаше нищо общо. Поне в това се бе опитвал да убеди себе си Кински през последните месеци. Имаше обаче една малка подробност, която упорито дразнеше съзнанието му като загнездила се в окото прашинка, която не иска да излезе — билетите за опера, открити в квартирата на Майер.
Кински въздъхна и хвърли още един поглед към обвитото в мъгла езеро. Ледът още беше тънък, но след няколко седмици щеше да е достатъчно здрав, за да издържи човешко тегло. От време на време той бе виждал хора да се пързалят с кънки по него.
Опита се да си представи какво изпитва човек, пропаднал през леда. Шокът от мразовитата вода сам по себе си бе достатъчен, за да предизвика спиране на сърцето. Течението, което отнася тялото под слоя плътен лед — толкова здрав, че трябва тежък чук, за да се пробие дупка до въздуха, който е на половин педя.
Припомни си всичките видове смърт, които бе виждал, всичките лица на мъртъвци, с които го бе срещала професията. Изражението на посинялото, полузамръзнало лице на Оливър Луелин бе една от най-ужасните гледки, останали в паметта му. Нямаше изтриване. Нямаше забрава. И сега, застанал на езерния бряг, Кински извика в съзнанието си образа на удавника — ярък и отчетлив както винаги.
Погледна часовника си. Бе прекарал доста време на брега. Останалите съмнения по случая го теглеха все към езерото, когато дългът го зовеше другаде. Беше казал на Хелга, бавачката на Клара, че днес за разнообразие той ще вземе детето от училище. Клара растеше бързо — беше вече на девет и половина, а него все го нямаше край нея. Сега бе твърдо решен да прекарат заедно вечерта, да се позабавляват — да я заведе например на кънки или на кино. Той не жалеше сили и пари за детето си — частно езиково училище, уроци по цигулка, най-скъпи играчки. Клара си имаше всичко, освен бащина близост.
Зад гърба си чу стъпки по заскрежената трева. Обърна се.
— Ей, Макс, къде се губиш?
Кучето приседна на хълбоци и го загледа очаквателно; голямата му черна глава беше наклонена на една страна, челюстите му стискаха здраво гумената топка. Ротвайлерът му беше на пределна възраст за породата си, но Кински се грижеше за добрата му физическа форма.