Докато допушваше цигарата си, мислите му блуждаеха. Припомни си лицето на Оливър като млад, чу отново гласа на своя отдавнашен приятел. Спомни си и деня — преди толкова много години — когато Оливър бе спасил живота му.
Беше най-студената зима, която помнеше. След три години военна служба ефрейтор Бенедикт Хоуп бе отишъл до Хърфорд на границата с Уелс заедно с още 138 кандидати от други полкове, за да се яви на най-трудния изпит по физическа издръжливост в живота си. Това беше периодичната селекция за попълване състава на 22-ра специална десантна част — най-елитното подразделение в Британската армия.
Защо Оливър бе пожелал да дойде с него, Бен така и не разбра. Заради храната, пошегува се самият Оливър. Двайсет и втора елитна част се бе прочула с камарите ростбиф и агнешки котлети, които се изяждаха от кандидатите, преди да бъдат подложени на първата ужасна фаза от селекцията, през която можеше да си изповръщаш червата.
Докато един ден призори колоната камиони се източваше в снежната виелица от базата в Хърфорд, за да поеме дълбоко към вътрешността на Камбрийските планини в Централен Уелс, Оливър единствен бе запазил чувството си за хумор по отношение на онова, което ги очакваше. Бен седеше, положил карабината в скута си, в единия ъгъл на каросерията на раздрънкания, подскачащ из дупките камион, и подготвяше волята си за кошмара от физически и психически мъчения, който щеше да отбележи началото на най-дългите четири седмици от неговия живот. Знаеше, че малцината мъже, издържали процеса на първоначална селекция, щяха да бъдат подложени на още четиринайсет пълни седмици обучение по боравене с оръжие и техники за оцеляване при екстремни условия, курсове по парашутизъм, водене на война в джунглата, чужди езици, инициативност, плуване на хиляда метра по часовник с униформа, както и упражнения по устойчивост на разпити, предназначени да изпитат и калят духа на курсиста далеч отвъд границите на нормалната човешка издръжливост. Само най-добрите щяха да се доберат до заветната значка с крилатия кинжал и да бъдат приети в състава на легендарната елитна част. Имаше години, в които нито един от кандидатите не издържаше до края.
Първата фаза се оказа по-нечовешка, отколкото Оливър бе предполагал. С всяка изминала ледена сутрин броят на храбреците, които поемаха към следващото изпитание, намаляваше. Всяка вечер базовият лагер беше унило свърталище на притихнали човешки сенки под вечно капещия брезентов навес. Очакванията на Оливър за вечерни пиршества бяха бързо и грубо попарени, от което духът му още повече се сломи. Това беше част от смисъла на занятието.
Седмицата, която последва, надмина очакванията и на Бен. Случи се ужасно време, каквото тук не помнеха от години. Жестоките страдания, нараняванията и пълната деморализация бяха свели първоначалните 138 кандидати до десетина. По време на 20-часовия преход през снежната виелица един майор от Специалните части, който се бе записал доброволно в курса, за да докаже на себе си, че на трийсет и пет все още го бива за тази работа, бе колабирал в една пряспа и на сутринта го намериха мъртъв.
Ала Бен с усилие на волята си бе наложил да продължи, побеждавайки болката и достигайки нови граници на издръжливост. Спираше само колкото да пийне глътка разтопен сняг и да изяде по някоя от вкаменените шоколадови вафли в раницата си. Енергийната инжекция от погълнатата захар даваше на тялото му нужното гориво да крачи напред. В съзнанието си водеше чутовни битки със себе си, за да не се откаже и да не сложи край на тази лудост. Достатъчна беше една негова дума, и веднага щяха да го изтеглят оттам. Понякога изкушението ставаше непоносимо. Това също беше част от смисъла на занятието и той го съзнаваше добре.
С времето изпитанията не ставаха по-леки. Всяка вечер се прибираха в лагера все по-изтощени. Бен старателно киснеше чорапите си в зехтин, за да облекчи болката от покритите си с мехури стъпала; всеки негов ден преминаваше в транс на мрачна решимост, докато преходите ставаха все по-дълги, а раниците — все по-тежки. Единственото, което имаше значение за него, бе поредната крачка. После следващата. И така нататък. Опитваше се да не мисли за оставащото разстояние. А болката ставаше все по-силна и нетърпима.
На четвъртия ден от третата седмица бяха останали само осмина. Спирайки да си поеме дъх на билото на печално известната планина Пенифан, Бен извърна поглед назад. Някои от издържалите се виждаха от високото като зелени точици, крачещи с мъка през снежните преспи между дърветата.