Съобщението беше отпреди пет дни, получено на четвърти декември. Още щом го чу, той отмени полета си за Дъблин. И сега, след по-малко от час, щеше да кацне на „Хийтроу“.
Какво ли можеше да иска тя от него? Лай Луелин бе дошла на погребението на Оливър през януари — в онзи ужасен ден, когато Бен видя ковчега на приятеля си да се спуска в земята на онова затънтено гробище под ледения уелски дъжд. Бе застанала на самия ръб на гроба, с развяна от вятъра дълга черна коса. Родителите й бяха починали преди много години. А сега бе загубила и брат си, удавил се при трагичен инцидент. Някой се сети да разпери чадър над главата й. Тя изобщо не забеляза. Красивите й черти бяха изопнати, лицето й беше пепеляво. Изумруденозелените й очи, чийто блясък вече толкова години Бен не можеше да забрави, бяха вперени в зейналата яма. Не обръщаше внимание на фотографите, кръжащи наоколо като лешояди. Бяха дошли да снимат оперната звезда, прекратила европейското си турне, за да придружи ковчега на брат си с частен самолет от Виена до техния роден Уелс.
През онзи ден той искаше да я заговори, но между двамата имаше натрупана твърде много болка. Тя не го бе видяла на погребението, а и той благоразумно бе стоял встрани. На излизане от гробището бе успял да мушне визитка в ръката на личната й асистентка. След това се бе измъкнал тихомълком.
След погребението Лай Луелин се бе усамотила в дома си в Монте Карло, далеч от хорските погледи. Той често си мислеше за нея, но така и не се реши да й се обади.
Не и след всичко, което й бе причинил преди петнайсет години.
4
Баликели, Северна Ирландия
Петнайсет години по-рано
Вечерта след един дъждовен вторник ефрейтор Бенедикт Хоуп отби встрани от главната улица и закрачи през локвите в тесния проход между сградите, покрай кофите с боклук и наскоро изрисуваните графити с надписа: Папата да го духа! Табелката на малката винарна се полюляваше и жално скърцаше от вятъра.
Той мина през каменната арка на входа и отърси дъжда от дрехите си, доволен, че вече не е с униформа. Ръждива желязна стълба водеше до двойната летяща врата на винарната. Отблизо се чуваше как някой свири на пиано. Той бутна вратата и пристъпи навътре по изтъркания балатум. В заведението нямаше почти никой. Той придърпа едно високо столче и седна на бара. Срещу него барманът търкаше една халба с памучен парцал.
— Как я караш, Джо?
Джо се усмихна през гъстата си брада.
— Криво-ляво, движим я някак. Същото както винаги ли?
— Защо не? — рече Бен.
Джо грабна една ниска дебелостенна чаша и я напълни от бутилката „Блек Буш“, която висеше с гърлото надолу зад гърба му.
— Май скоро ще я довършиш — подметна той, като посочи с пръст нивото на течността в бутилката.
Пианистът подхвана нова мелодия. Очуканото старо салонно пиано бе останало почти без лак и остро се нуждаеше от акордиране, но под опитните му пръсти звучеше добре. Свиреше доста прилична версия на буги-вуги от 50-те, нещо на Джери Ли Луис вероятно, като с лявата ръка набиваше плътни акорди, докато с дясната рисуваше ефирно синкопирани блусови фрази във високия регистър.
— Не е лош, какво ще кажеш? — запита Джо. — От твоите е, както го гледам.
Бен се извърна на високото столче и погледна назад.
— От моите е, наистина — каза той.
— Жалко, мислех да го наема. Може пък да пооживи заведението.
Бен знаеше и името на младежа. Редник Оливър Луелин. Беше висок и строен, с гъста, по войнишки подстригана черна коса. Улисан в свиренето, сякаш не забелязваше, че Бен го гледа.
Отстрани на пианото се беше облегнала симпатична блондинка на двайсетина години и наблюдаваше възхитено как пръстите на Оливър бягат по клавишите. Внезапно той прекара дясната си ръка по цялата клавиатура в устремно легато, което премина в бърза поредица джазови акорди; Джери Ли неусетно отстъпи място на Оскар Питърсън.
— Фантастичен си, да знаеш! — възкликна момичето, задавено от възторг. — И не си войник, нали? Кажи ми, че не си!
— Всъщност съм — отвърна усмихнато Оливър, без да прекъсва изпълнението си. — От Специалните части.
— Будалкаш ме — каза тя.