Бен пусна ръката на мъжа и той се свлече тихо на пода.
— На тоя чувал с лайна бодигард ли му викаш?
Другите двама се суетяха край вратата и се споглеждаха притеснено. Едрият се надигна бавно и пъшкайки от болка, унило заразтрива китката си.
— Я по-добре влез — каза тя на Бен.
Той се провря между двамата мъже и я последва в стаята.
Номер 1221 беше всъщност огромен апартамент, изпълнен с аромат на свежи цветя. През трите високи прозореца, в процепите между плътните завеси, се процеждаше бледа слънчева светлина. Лай затвори тихо вратата, а бодигардовете останаха отвън.
Загледаха се изпитателно.
— Петнайсет години — каза той. Беше си онази Лай Луелин, която помнеше от едно време, все така красива. Същата издължена грациозна фигура, същата прекрасна кожа. Същите зелени очи. Беше облечена с избелели джинси и тъмносин пуловер. Без грим, а и нямаше нужда. Единственото бижу, което се виждаше по нея, беше златен медальон във формата на мида, окачен на тънка верижка. Косата й, черна и лъскава, се спускаше до раменете, точно както я бе запомнил.
— Бен Хоуп — каза с леден глас тя. — Бях си обещала, че ако някога изобщо се видим отново, то ще е, за да те зашлевя през лицето.
— Затова ли ме повика? — попита той. — Ето ме, чувствай се свободна да го направиш.
— Не мислех, че ще дойдеш.
— Чух съобщението ти едва снощи. И ето ме тук.
— Но аз ти го оставих преди дни!
— Бях зает.
— Естествено — изсумтя тя.
— Останах с впечатлението, че имаш нужда от помощта ми — рече Бен. — А сега изведнъж ми показваш, че не съм добре дошъл.
Тя го изгледа предизвикателно.
— Вече не си ми нужен. Бях изпаднала в паника, това е всичко. Не трябваше да ти се обаждам. Нещата вече са под контрол.
— Делегацията по посрещането ми ли имаш предвид?
— Ако чак толкова си се затруднил, за да дойдеш дотук, ще те компенсирам за усилията ти — каза тя.
Ръчната й чантичка беше на креслото. Тя се пресегна, извади портмонето си и отброи няколко банкноти.
— Не ти ща парите, Лай. Искам да знам какво става тук. — Той посочи с палец през рамото си. — Какъв е този цирк?
Тя остави портмонето.
— Какво имаш предвид?
— Защо си наела тия клоуни?
— За охрана.
— Те не могат да те опазят и от група монахини.
— Трябваше да наема някого. Теб те нямаше наоколо. Също както и онзи път.
— Но сега съм тук. Толкова път съм бил, поне ми кажи какво става.
Тя въздъхна разколебана.
— Е, добре. Извинявай. Уморена съм и ме е страх. Имам нужда да пийна нещо. Ти искаш ли?
Бен остави кафявото си кожено яке върху облегалката на канапето.
— Не звучи никак зле като начало — каза той. — Един хубав скоч ще ми се отрази добре след оня боклук, който ми сервираха в самолета.
— Ти все така си падаш по уискито. — Лай отвори едно барче, инкрустирано с ориенталски мотиви, и извади тумбеста зелена бутилка. За момент на Бен му се стори, че ръката й трепери. — Малцово, нали? — попита тя. После напълни и своята чаша догоре, като неговата.
Той не я бе запомнил да пие. Но по онова време тя беше едва на деветнайсет… Толкова години бяха изминали оттогава. Бен изведнъж си даде сметка, че за него Лай е една непозната.
Тя развълнувано отпи от уискито си, сбърчи устни и поклати глава.
— Имам неприятности — каза. — Случи ми се нещо.
— Седни и ми разкажи всичко — подкани я той.
Двамата седнаха един срещу друг на удобните кресла от двете страни на една богато орнаментирана масичка с гравиран стъклен плот. Чашата й беше вече празна. Той се пресегна за бутилката и отново я напълни.
Лай отметна кичур коса от челото си и заговори, докато въртеше чашата си с уиски върху стъкления плот.
— В Лондон съм от шест седмици, по работа — започна тя. — Правим „Тоска“ в Кралската опера. Наела съм си едно апартаментче недалеч от Операта. Беше на сутринта след последното представление. Бях си намислила да поостана още малко време. Та тази сутрин бях излязла да пазарувам из Ковънт Гардън и вече се прибирах. Апартаментчето е на тиха, обикновено безлюдна уличка. Изведнъж почувствах, че някой ме наблюдава. Нали разбираш, внезапно усещаш, че не си сам.