Не знам дали си спомняте, но през 1996 година, когато този факт беше доказан за пръв път, тук се разрази истинска истерия. Европейският съюз бойкотира вноса на говеждо от Великобритания. Големите вериги за хранене като „Уимпис“, „Бъргър Кинг“ и „Макдоналдс“ го изключиха от менюто си, последвани дори от компании като „Бритиш Еъруейс“. Това предизвика криза за правителството на Джон Мейджър. Торите от години провеждаха активна медийна кампания. Спомням си, че един от министрите показа по телевизията как храни с хамбургер четиригодишната си дъщеря. Момиченцето се казваше Кордилия.
— Предполагам, че имате причини да помните такива неща — кимна Хю. — Но защо ми го разказвате сега?
— За да получите представа под какъв натиск бяхме принудени да работим. Избиваха се цели стада, производството на говеждо се срина. Нека ви напомня, че това беше индустрия за над 6,5 милиарда долара. Фермерите се разбунтуваха и започнаха серия от протестни акции. И настъпи пълен цирк.
— Казвате, че лабораторията ви е работила под натиск. Искаха да откриете лекарство или какво?
— Не, не. Бяхме на светлинни години от всякакъв лек. Просто се опитвахме да намерим отговор на основния въпрос: опасно ли е за хората месото на болните животни? Повярвайте ми, беше и политически въпрос.
— А вие бяхте в състояние да предложите отговор, така ли?
— Да, въпреки че от научна гледна точка не можехме да сме напълно категорични. Отговорът никога не е в черно и бяло. Нещата подлежат на интерпретации, статистически анализи и какво ли не още. Винаги има място за маневриране.
Кабината достигна най-високата точка и спря. Целият град, прорязан от зелените петна на парковете, беше в краката им. Хю се наслади на панорамата, после отново се извърна към Невил.
— Нима намеквате, че брат ми е извършил нещо неетично?
Невил се намръщи, но не отговори.
— Какво е направил? Поддал се е на натиска от страна на правителството?
— Не, нищо подобно. Точно обратното. Познавате го по-добре от всеки друг и знаете, че той не би сторил подобно нещо. Кал зае позицията на обществен защитник и се опълчи срещу монополите и едрия бизнес. Това направи. Допусна възгледите му да влияят на работата.
— Как по-точно?
— Работеше върху един проект с опитни мишки, които бяха генетично променени по начин, който да копира човешката реакция на „лудата крава“. Резултатите категорично доказваха, че тази болест е опасна за хората.
— И?
— Експериментите му се оказаха прекалено категорични. Никой не успя да ги повтори. Началникът на лабораторията, между другото, страхотен мръсник, поиска цялостно повторение, преди да се публикува каквото и да било. И тогава стана ясно, че част от резултатите на Калвин са били подправени. — Невил си пое дъх и гневно добави: — На практика се оказа, че брат ви е фалшифицирал резултатите!
Хю не можеше да повярва на ушите си.
— Опитах се да разбера защо го е направил и почти успях — не го остави да се съвземе Невил. — Всички бяхме на мнение, че тази проклета болест е опасна за хората, още повече че инкубационният й период трае цели десет години! Никой не знаеше колко души от тези около нас вече са заразени. Хиляди? Стотици хиляди? Би могло да се окаже епидемия с катастрофални последици, но правителството беше неадекватно. Според израза на брат ви беше си запушило ушите. Той смяташе, че опитвайки се да подценят опасността, политиците си играеха с живота на хиляди хора. И просто не беше съгласен да остане безучастен и да чака най-лошото.
— Твърдите, че е фалшифицирал данните. Откъде сте толкова сигурен?
— Това не подлежи на съмнение. Промените бяха очевидни. Не бяха направени кой знае колко добре, а на всичкото отгоре той сам си призна. Извадихме късмет, че не ги публикувахме.
Хю поклати глава. Кабината започна да се спуска, набирайки скорост.
— Нямаше друг начин, освен да го освободим — добави с лека въздишка Невил.
— Какво значи да го освободите? Уволнен ли беше?
— Да, ако трябва да си го кажем направо. Провинението му беше тежко и напълно несъвместимо с моралния кодекс на всяка лаборатория. Мотивите не могат да играят никаква роля…
Невил продължи да разяснява принципите на научното изследване, но Хю престана да го слуша. Мислеше си за Кал, опитвайки се да си представи колко тежко е приел уволнението си от работата, с която винаги се беше гордял.
— Кога се случи всичко това? — вдигна глава той.
— Около два месеца, преди да се върне в Щатите. Може би три…
Кръгът завърши и вратите на кабината се отвориха. Двамата слязоха и мълчаливо тръгнаха по обратния път. Пред пейката се спряха и Хю протегна ръка.