И нещата изведнъж се подредиха. Той си спомни онази рисунка на Дарвин и Маккормик, застанали от двете страни на дебело дърво. Това е връзката, разбира се! Това е тайната, която Лизи моментално бе успяла да разгадае! Колко глупаво, че не се беше досетил!
Бръкна в чекмеджето и извади рисунката. Ключът не беше в нея, а в нейния автор. Художникът не беше Огъстъс Ърл, а Конрад Мартенс, който се беше качил на борда чак в Монтевидео, по средата на пътуването.
Всичко си дойде на мястото. В крайна сметка излизаше, че Маккормик изобщо не бе напуснал кораба в Рио, а бе останал на борда до края. Ревнив, амбициозен и безскрупулен съперник на Дарвин. А самият Дарвин беше излъгал. Лизи беше права в твърдението си, че по неизвестни причини баща й бе извършил чудовищна измама. Но защо?
22
Най-трагичен за Чарлс и Фицрой, а и за цялото плаване на „Бигъл“, се оказа последният ден на Галапагоските острови. Разбира се, никой от членовете на екипажа не подозираше какво ще се случи и как предстоящите събития ще променят бъдещето им.
Рано сутринта Чарлс, Фицрой и Маккормик се качиха в лодката и потеглиха към Албемарл — най-големия остров в архипелага, с намерението да изследват вулканите. Дълго време ги бяха наблюдавали от разстояние, смаяни от димния шлейф високо в небето и изригващите огнени пламъци.
Вулканите на Албемарл бяха пет на брой, но активен беше само Улф — най-големият от тях, който дни наред тътнеше и се тресеше. Тази сутрин, сякаш за да впечатли пътешествениците, от кратера му се изви висок стълб дим, който се издигна на повече от 10 000 метра и увисна над острова като огромен бял плащ. Палубата на „Бигъл“ побеля от финия бял прах.
Чарлс изгаряше от нетърпение да се приближи максимално близо до кратера и да вземе проби от вулканичните скали, които бяха много по-интересни от туфа в основата му. Все още слаб след нервната криза, Фицрой искаше да покаже на какво е способен, а Маккормик нямаше намерение да остави на Чарлс цялата слава на евентуалните открития.
Четиримата моряци, които ги закараха на брега, получиха заповед да чакат там до завръщането им, но от лицата им личеше, че нямат търпение да тръгнат обратно. Нервите им допълнително се опънаха от развълнуваните води на залива, които сякаш се готвеха да кипнат.
Чарлс усети, че нещо не е наред в момента, в който стъпи на сушата. Разбра какво е то едва когато стигна до първите дървета и се обърна. Морските лъвове ги нямаше на пясъка, а когато се огледа по-внимателно, установи, че липсват и останалите живи твари. Дори птиците бяха изчезнали. Наоколо цареше мъртва тишина, нарушавана единствено от мрачния подземен грохот на вулкана.
Търсейки най-удобния път за изкачване по склона на кратера, те поеха по каменистото корито на суха река. Острите назъбени камъни бяха крайно неудобни за ходене, но поне липсваше растителност, която да затруднява придвижването. Около час по-късно по коритото на реката се появиха папрати и лантанови храсти, чиито цветове бяха изгорели от прекомерната топлина.
Водеше Фицрой, преодолявайки препятствията с енергична крачка. След него беше Чарлс, натоварен с обичайното си оборудване — джобен микроскоп, компас, геоложко чукче и палка, затъкната в колана. Най-отзад вървеше Маккормик, задъхан от тежестта на храната, която бяха взели.
Най-после се добраха до малко сечище. Далеч долу се виждаше лагуната, заобиколена от назъбени вулканични скали. Във водата се поклащаше „Бигъл“, смален от разстоянието и някак безпомощен. Чарлс заяви, че лагуната пред очите им някога също е била кратер на вулкан.
— Погледнете — добави той, измъкна компаса и го постави на близката скала. Стрелката се завъртя като луда, без нито за миг да се спре в северна посока. — Вулканът има собствено магнитно поле.
— Усещате ли вибрациите? — обади се с нервен глас Маккормик, опрял длани в земята.
Чарлс се отпусна до него и веднага разбра, че е прав. Вибрациите сякаш се чувстваха и във въздуха, а не само в дълбините под тях. Някъде беше чел, че подобни атмосферни смущения са сигурен признак за предстоящо вулканично изригване.
Фицрой отвори раницата на Маккормик и извади голям къс осолено говеждо, наряза го на тънки парчета с ловджийския си нож и раздаде на всички. После разчупи хляба на парчета, напълни догоре чашите с червено вино, ухили се и нервно каза: