В момента, в който пиша тези редове, татко (през всичките 34 години от живота си съм го наричала така) вече почива навеки в Уестминстърското абатство — немалка чест за свободен мислител — и тъкмо затова седнах да ти пиша. (Тук искам да добавя, че само преди две години тази чест беше отказана на скъпата ми приятелка Мери Ан Еванс, която ти със сигурност познаваш с псевдонима й Джордж Елиът.) Желанието на татко беше да бъде погребан в двора на църквата „Сейнт Мери “ в Даун — селото в графство Кент, където живеем. Но последната му воля не беше изпълнена заради многобройните му запалени почитатели (сред които личи името на Томас Хенри Хъксли, негов дългогодишен приятел), които изразиха единодушно мнение, че абатството е най-подходящото място за човек като него и същевременно ще издигне престижа на науката. Те подеха широка кампания, привличайки на своя страна редица влиятелни личности, за да се застъпят пред църквата. В крайна сметка успяха да внесат в парламента специална петиция и тя беше приета в двете камари.
Нека ти опиша траурната церемония. Надявам се, че след като научиш за нея, ще се изпълниш с уважение към дядо си и последващите разкрития няма да го разрушат. Трябва да знаеш, че той се радваше на огромен престиж и почит. Вчера, въпреки непрестанния дъжд и вятър, тялото му беше пренесено от Даун до Уестминстър с катафалка, теглена от четири коня. По целия път минувачите спираха и почтително сваляха шапки. Нощното бдение беше в параклиса „Сейнт Фейт като през цялото време пред ковчега имаше почетна стража. А на сутринта към абатството започнаха да се стичат хора от всички краища. Кралицата не дойде, нямаше го и мистър Гладстон. В замяна на това в църквата се събра елитно множество — съдии в траурни тоги, членове на парламента, посланици, представители на научни дружества. Разбира се, присъстваше и цялото ни семейство, с изключение на мама, която беше толкова разбита от скръб, че си остана у дома. Приятно ми бе да видя и много обикновени хора, включително дългогодишния ни иконом Парслоу, които изпълваха централния неф на храма и се тълпяха по стъпалата отвън. Точно в дванайсет екнаха църковните камбани и поклонението започна. Пред ковчега, обвит с черно кадифе и обсипан с бели цветя, се проточи дълга върволица от хора, а хорът запя един псалм от Притчите, който започваше с думите „Блажен е онзи, който е познал мъдростта и е бил разбран Службата беше кратка и не особено религиозна — факт, от който татко несъмнено би останал доволен. След нея ковчегът бе вдигнат на ръце от най-близките му съратници, между които беше и Алфред Ръсел Уолас — човекът, за когото се твърди, че е съавтор на теорията за еволюцията (и когато мистър Хъксли покани едва в последния момент), и отнесен до гроба в североизточната част на храма, точно под паметника на сър Исак Нютон.
Надявам се да ми простиш, че се разпростирам тъй нашироко, но искам да те запозная с подробностите около смъртта на дядо ти. Убедена съм, че това ще ти помогне да го разбереш по-добре. Татко, твоят дядо, не беше добре от доста време насам. Честно казано, цял живот е имал проблеми със здравето, но най-вече след околосветското пътешествие с „Бигъл“, за което си е водил подробни записки. Последните си години изживя кротко и тихо, въпреки че, както вероятно ще научиш, душевни терзания не липсваха.
Смъртта на любимия му брат Еразмъс преди около осем месеца му нанесе жесток удар. Потъна в отчаяние, убеден, че и той самият е тежко болен. Миналия месец, на 7 март по-точно, по време на самотната си разходка татко получи криза. Едва успя да се добере до къщата, легна на едно канапе и няколко дни не стана от него. Един млад лекар все пак успя да го убеди, че сърцето му е наред, и той постепенно започна да се съвзема. В крайна сметка дори излизаше в градината, за да подиша свежия пролетен въздух. После ни дойде на гости леля ти Хенриета. Остана няколко седмици, по време на които у дома се изредиха четирима лекари, всеки от които препоръчваше различно лечение и даваше своя прогноза за състоянието на татко, обикновено противоречаща на предишните.
Миналия вторник, на 18 април, състоянието му рязко се влоши. Малко преди полунощ получи силни болки в областта на сърцето и събуди мама, която моментално скочи и изтича в спалнята му. Беше толкова уплашена и объркана, че не успя да намери лекарството му и ме повика на помощ. Когато най-после го открихме и се върнахме в спалнята, татко се беше проснал напреки на леглото и изглеждаше на прага на смъртта. Мама изпищя от ужас и това събуди прислугата. С общи усилия успяхме да му дадем хапчетата и го накарахме да поеме глътка бренди. По-голямата част отиде по брадата и нощницата му, но все пак спомогна да се посъвземе. Татко отвори очи, повърна в легенчето и макар цял да трепереше, успя да проговори. След което направи нещо неочаквано за заклет атеист като него — накара мама да се наведе и й прошепна, че иска свещеник. Тя се втурна да изпълни желанието му с такава готовност, че чак сърцето ме заболя. Оказа се обаче, че внезапната набожност на татко е била само повод да останем насаме, за да ми повери информация от важно значение.