Ще прекъсна разказа си за момент, защото искам да се върна назад и да ти кажа, че отношенията помежду ни винаги са били доста обтегнати, включително и когато бях дете. Това вероятно се дължи на различията в характерите ни (върху които не виждам смисъл да се спирам), но също и на откритите от мен факти, свързани с работата му. Натъкнах се на улики, които сочат, че нещо непристойно се е случило на борда на „Бигъл“ по време на петгодишното плаване. Няма да се задълбочавам в тях, достатъчно е да спомена, че малко преди да се родиш, получих сигурни доказателства, че той не е онзи задълбочен мислител, за какъвто го приемаха всички, а е по-скоро човек със съмнителни морални качества. Тези доказателства му изпратих в писмо от клиниката в Цюрих, където бях принудена да се разделя с теб.
Стана така, че през годините, които последваха, ние нито веднъж не обсъдихме моите обвинения. Това стана едва в последната нощ от живота му, когато мама тръгна да търси свещеник, а прислугата беше отпратена. Татко ми направи знак да се наведа и с дрезгав шепот заяви, че макар да не е религиозен и да не вярва в Господ, изпитва нужда да изповяда едно свое злодеяние. Можел да облекчи душата си единствено пред мен, защото само аз съм знаела тайната му. Кръвта ми замръзна, когато добави, че не всичко ми било известно. След тези думи протегна ръка и се вкопчи в нощницата ми с неподозирана сила.
— Знаеш, че от години пиша своята автобиография — прошепна той.
Кимнах, но забелязах въпроса в очите му и изрекох на глас:
— Да, татко, знам.
Той ме пусна, главата му падна на възглавницата, а в гласа му пролича изтощение.
— Но със сигурност не знаеш, че липсва една цяла глава. Всъщност написах я, но я скрих така, че никой да не я намери. Надявах се писането да облекчи съвестта ми, но уви…
Гледах го втренчено и не знаех какво да кажа. Той мълча в продължение на няколко минути, забил поглед в тавана, сякаш се колебаеше дали да продължи. После въздъхна и за моя огромна изненада помоли да му донеса палката, която пазеше в кабинета си.
Когато му я подадох, той я сграбчи с две ръце, въздъхна дълбоко и каза, че след смъртта му мога да отворя заключения сандък под писалището му. Ключът за него бил в най-горното чекмедже на скрина. Отидох да го взема — ключ като за сейф. Объркана, се върнах до леглото му. Татко продължаваше да притиска палката към гърдите си. После изрече думите, които ще помня, докато съм жива:
— От всички хора единствено ти знаеш какво всъщност представлявам.
След това затвори очи. Изтощеното му лице стана още по-бледо.
Мама скоро се върна, водейки един свещеник. Казах, че нямаме нужда от него, но тя не ми обърна внимание, втренчила учуден поглед в палката, която татко продължаваше да държи в ръка. Не сметнах за нужно да давам обяснение, просто излязох от стаята.
В два през нощта се появи докторът, който наложи гърдите на татко със синапени лапи, от които клетият човек започна да повръща. „Искам да умра“, прошепна той и започна да плюе кръв. Кожата му бързо посивяваше. Дадоха му няколко лъжици уиски, които го унесоха. Така, люшкайки се между сънливостта и болките, той изкара нощта и следващата сутрин. В ранния следобед изгуби съзнание, дишането му се затрудни. Почина в четири следобед в сряда, на 19 април 1882 година.
Аз спазих обещанието си пред татко да не отварям сандъка преди смъртта му. Всъщност сторих го едва днес, след като се прибрах от абатството. Вътре имаше запечатан пакет с книжа, върху който с почерка на татко бе изписан цитат от „Изгубеният рай “ — книга, която четеше често преди години. Не отворих пакета, тъй като от доста време знам тайната, която се крие в него. Вместо това реших да приложа липсващата глава от биографията му към настоящото писмо. Ти можеш да направиш с нея каквото пожелаеш. Убедена съм, че през следващите години ще откриеш как е най-правилно да постъпиш.