— И какво стана?
— Взех влака за вкъщи. Това беше най-дългото пътуване в живота ми. А когато се прибрах, бях в немилост. Баща ми не можеше да ме гледа.
— А Харвард? Какво стана с Харвард?
— Отказаха да ме приемат. По-късно кандидатствах втори път, но не се представих достатъчно добре. В крайна сметка се записах в Мичиганския университет.
Разказа й за родителите си. За баща си, преуспяващ нюйоркски адвокат, за майка си, която се бе влюбила в друг и ги бе напуснала, когато той беше четиринайсетгодишен.
— И затова си отишъл в подготвителното, а?
— Да.
— Трябва да е било доста гадно.
— Май да — въздъхна той. — А две години след като ни напусна, тя умря. Живееше с друг мъж, готвеха се да се женят, но тя внезапно умря. От аневризма. В един момент седяла в леглото и си решела косите, в следващия била мъртва.
— Как ти се отрази това?
— Бях объркан. Непрекъснато си повтарях, че е Божие възмездие.
— Но не си го вярвал, нали?
— Не.
— И те отгледа баща ти, така ли?
— В общи линии, да.
— Той ожени ли се втори път?
— Да. Преди три години.
— Значи когато си бил тийнейджър, не е имало жена в живота ти.
Не беше въпрос, а констатация. Странно, той никога не беше разглеждал нещата в тази светлина.
— Не.
— Близък ли си с баща си?
Хю се замисли. Въпросът беше от най-трудните.
— Той ме обича, макар и по свой, дистанциран начин. Преди време пиеше много. Сега спря, но… Не знам. Потъваше в някакъв свой свят. Вечер просто изключваше и се оттегляше в царството на алкохола. Така и не получих възможност да говоря с него като с близък човек, открито и честно. Да споделя чувствата, които ме вълнуват. И вероятно по тази причина живеех с мисълта, че му нося разочарование. Че съм го предал.
Това не е и половината от цялата история, добави мислено той.
— Май той те е предал — отбеляза Бет. — Странно е, че децата винаги са склони да се самообвиняват. Сякаш са виновни за всичко.
Вместо отговор той само изсумтя.
— Имаш ли братя, сестри?
Въпросът го сепна.
— Не.
Вече не.
Понечи да смени темата, после се отказа. Изпусна въздуха от гърдите си и прошепна:
— Имах брат, по-голям от мен. Загина при нещастен случай.
— Господи, съжалявам! Какво се случи?
— Удави се, но това е дълга история. — Помълча, после добави: — Някой друг път ще ти я разкажа.
— Разбира се.
Няколко минути изтекоха в мълчание.
— Май в живота ти е имало достатъчно страдание — тихо промълви Бет и взе ръката му.
— О, извинявай. Не исках да изреждам списъка със злочестините си.
— Не, не, аз настоях. А това обяснява много неща.
— Какви например?
— Ами например защо си се озовал на този остров, абсолютно сам преди нашето пристигане.
— Радвам се, че дойдохте.
— Аз също.
Той изпита непреодолимо желание да я прегърне и целуне. Стрелна я с поглед и усети, че и тя изпитва същото.
— Не бива! — спря го Бет и отново отпусна ръката си в неговата. — Найджъл.
После решиха да се връщат. На върха на скалата той й подаде ръка, за да не се подхлъзне.
— Добре дошла обратно в реалността.
Вечерта, сгушен в спалния чувал, Хю се замисли за онова, което беше пропуснал в разказа си. А то беше най-важното. На първо място фактът, че брат му беше всичко за него, център на неговата вселена. Той го боготвореше и разчиташе на него за физическото си оцеляване. В онези дълги нощи, след като майка им ги напусна, двамата се грижеха за баща си — ти го хвани за краката, а аз за раменете, хайде, вдигаме го на леглото. Понякога баща му и брат му идваха да го вземат след баскетболната тренировка. Колата криволичеше по улицата, а Хю, свит на задната седалка, горещо се молеше да не катастрофират. Изпитваше огромно облекчение, когато брат му сядаше зад волана по обратния път, въпреки че още се учеше да шофира и носът му едва се показваше над кормилото. Движеха се с двайсет километра в час, но чувството за сигурност беше невероятно.
Брат му беше не само с три години по-голям. Той беше по-едър, по-силен и го превъзхождаше във всичко. Тичаше по-бързо от Хю, скачаше по-надалеч. Беше съвършеното дете в семейството: отличник в училище, председател на класа, сътрудник в местния вестник, където му бяха поверили отделна рубрика. В очите на Хю той беше недостижимият пример за подражание: висок, красив, атлетичен. На игрището за бейзбол беше безспорният капитан, винаги най-добрият на терена. След някой особено успешен удар, последван от спринт към следващата база, Хю тайно поглеждаше баща си и винаги забелязваше гордостта в очите му.