Нямам желание да навлизам в подробностите на своето падение и ще бъда кратък. Сред членовете на екипажа на „Бигъл“ фигурираше и една личност на име Робърт Маккормик, който изпълняваше длъжността корабен лекар и още от първия ден на плаването започна да ми съперничи при събирането на образци. Ние внезапно се сблъскахме с теорията на естествения подбор и изменчивостта на видовете. С един-единствен величествен удар тази теория осмисли Природата в цялото й великолепие, обяснявайки съществуването на различните видове без никаква връзка с вярата в съществуването на Върховно божество. Аз осъзнах, че мистър Маккормик е наясно с основните положения на тази теория, и си дадох сметка, че онзи, който пръв я представи на цивилизования свят, ще получи трайно научно признание.
Все пак успях да потисна своята неприязън към него и не направих нищо, което да му навреди — въпреки ясните признаци, че той не би се поколебал да изложи живота ми на опасност. В подкрепа на тази теза достатъчно е да спомена инцидента на Галапагоските острови, когато той ме подмами да плувам сред акулите. За мой късмет хищниците край тези далечни острови не познават хората и не са развили инстинкта да ги нападат. Аз бързо стигнах до заключението, че ако не взема мерки, мистър Маккормик със сигурност ще успее да се отърве от мен.
Но съдбата съвсем скоро убеди и двама ни, че сме жалки глупаци. По време на проучвателна обиколка, в която взе участие и капитан Фицрой, направихме опит да стигнем до кратера на един вулкан, който всеки момент заплашваше да изригне. След продължително изкачване спряхме за почивка и лек обяд, по време на който изпихме две бутилки вино, и заспахме. След кратка дрямка двамата с Маккормик поехме нагоре към кратера, а Фицрой остана да спи. Когато най-сетне се добрахме до върха, предложих да се спуснем във вътрешността на кратера — нещо, което осъществихме без особени затруднения с помощта на въже, завързано около тежък къс вулканична скала. Озовахме се сред непоносима жега, към която се прибавиха задушливите серни изпарения и мрачното клокочене на лавата. Това обаче не се отрази на ентусиазма ни. Бяхме силно възбудени от възможността да изследваме едно напълно непознато до този момент природно явление. Спуснахме се на около три метра от ръба на кратера, където имаше един удобен за целите ни скален издатък. Няколко минути по-късно, докато къртех парче от вулканичната скала с гръб към Маккормик, го чух да възкликва и бързо се обърнах. Ръката му сочеше разтопената магма, която се издигаше нагоре със заплашително клокочене — същинско бурно алено-жълто море. Скалите около нас се разтърсиха от силен трус, което беше сигурен признак, че вулканът изригва. Втурнахме се към въжето и с ужас открихме, че то се е разпаднало от прекомерната топлина.
Опитвайки се да надвика оглушителния тътен, Маккормик изкрещя, че трябва да търсим друг начин за измъкване от огнения ад. В същия миг отдолу се понесе облак задушлив дим, прорязан от ярки пламъци. Инстинктивно се вкопчихме един в друг, а очите ми попаднаха на една издатина над главите ни, която се намираше на десетина метра от нас. Тръгнахме към нея, притискайки гръб в грапавите стени на кратера. Когато най-сетне се добрахме до мястото, разбрахме, че все още сме далеч от спасението. Скалният издатък се оказа на около два и половина метра над главите ни. Изкрещях на Маккормик да ме повдигне, тъй като беше значително по-нисък от мен. Без да се колебае, той преплете ръце и направи столче. Аз стъпих с единия си крак в него, опрях ръка на рамото му и рязко се оттласнах. Свободната ми ръка успя да се вкопчи в ръба на скалния издатък. Изтеглих се нагоре с неподозирана сила, най-вероятно породена от страха. Проснах се върху издатината — останал без дъх, но жив.
Сега бе мой ред да помогна на Маккормик, който крещеше и настояваше да побързам. Изтичах да взема остатъка от въжето, с което се бяхме спуснали, но той се оказа твърде къс. Върнах се и се проснах по корем с широко разтворени крака, за максимална опора. Когато зърна главата ми над ръба, лицето на Маккормик светна от надежда. Тътенът се усили, лавата в дъното на кратера започна да клокочи като във врящ казан. Измъкнах палката от колана си и я протегнах максимално надолу, а с другата ръка се вкопчих в ръбестата скала. Можеше да я достигне, ако подскочеше. Успя още при първия опит, но поради ниския си ръст и разтегнато докрай тяло не успя да се набере. Трябваше да спусна палката поне още двайсетина сантиметра, за да му дам тази възможност, въпреки че това означаваше сериозно разклащане на собственото ми равновесие.