— Няма — кимна Роланд. — Но извън този контекст наистина не мога да кажа за какво става въпрос. Възможно е да е използвал израза в най-общ смисъл. Подсказва за някакво просветление — като това на свети Павел по пътя към Дамаск или на Архимед във ваната. Нещо като ослепителна светкавица — мига, в който всичко става кристално ясно.
— Разбирам — промълви Хю.
Стигнаха до Маркет Хил. Магазините бяха отворени, а тротоарите — пълни с народ. Започнаха да си пробиват път между велосипедисти и туристи със зачервени лица, изсипващи се като пълноводна река от автобусите. Тълпи от студенти атакуваха многобройните пъбове.
Роланд спря пред вратата на някаква книжарница и каза:
— Веднага се връщам.
Хю се възползва от паузата и се извърна към Бет:
— Разкритията са едно, но убийството — съвсем друго. Ако убиеш някого… или си мислиш, че си го убил, едва ли ще окачествиш този акт като nuit de feu.
Останаха да чакат пред вратата на книжарницата. Оттам изскочи младеж, нарамил купчина книги. Изглеждаше твърде млад за студент с розовото си лице и дългата руса коса. Хю замислено гледаше след него.
— Какво има? — попита Бет.
— Нищо. Момчето просто ми напомни за един човек, когото съм виждал на рисунка. — Хю внезапно млъкна и застина на място. — Господи, Бет! Това е!
— Какво?
— Разгадали сме погрешно инициалите РМ. Те не са били на Маккормик, а на юношата мисионер Ричард Матюс!
27
Два часа по-късно звънна телефонът в коридора на пансиона. Хю окачи слушалката, върна се в стаята и обясни положението на Бет, която се беше изтегнала на леглото. Той заминаваше за Оксфорд, а тя трябваше да се върне в библиотеката и да се опита да издири някакви роднини на Матюс.
На другата сутрин Хю стана рано и замина за Лондон, откъдето взе влака за града, от който изпитваше истински ужас. Лондон бе просто място на разпокъсани спомени. Кеймбридж предлагаше сигурна почва под краката, Оксфорд бе нещо съвсем друго: там призраците се чувстваха у дома си. И наистина се оказа така. Докато крачеше по тесните улички на стария университетски град, обикалящи около готическите колежи с високи каменни стени и остри кули, той съвсем ясно почувства тяхното присъствие.
Не след дълго се озова на завоя на Темза, където двамата с Кал караха плоскодънни лодки. Видя старата, все така боядисана в бяло къщичка за лодки, плаващия док. (Веднъж прътът му се бе забил дълбоко в калта и той бе увиснал на него, после мускулите му бяха поддали и бе цопнал във водата под оглушителния смях на Кал.) Излезе на Хай Стрийт и мина покрай пъба, в който Кал бе признал, че е свалял една от приятелките му — успешно, както се оказа по-късно. Хю се бе цупил в продължение на цели четири дни. Малко по-надолу беше киното, в което през един дъждовен неделен следобед влязоха да гледат „Сладък живот“. Това й бе проблемът на Англия: нищо не се променяше.
Мина покрай „Ол Соулс“ — колежа, който Кал бе избрал за следдипломната си квалификация, тъй като там нямало студенти, на които да преподава, а винарската му изба съперничела на избата на кралицата. В главата му изплува спомен за охолните вечери на учените глави, надянали непонятни за него академични тоги, които преминаваха от зала в зала и похапваха различни специалитети. Под влиянието на алкохола бе възприемал разговорите около масата като умни и поучителни, но на следващия ден изобщо не си спомняше за тях.
Дойде тук, за да се срещне със Саймън, който прие да се видят със същата видима неохота, която бе проявил и Невил.
— Не виждам ползата от такава среща — директно му заяви по телефона той, а в тънкия му глас прозвуча раздразнение.
Но Хю настоя.
— Живели сте в една стая с Кал и затова ми се иска да поговорим. Всъщност и Бриджит е на същото мнение.
— С каква цел, ако позволите да попитам?
— Опитвам се да изясня някои неща — отвърна Хю и неволно потръпна, тъй като знаеше, че британците трудно приемат подобни психологически загадки.
Но отговорът все пак беше положителен.
Уговориха си среща в един часа следобед под колонадата. Рано на другия ден Саймън заминаваше за Франция.
— Между другото, гласът ви звучи като гласа на Кал — каза Саймън миг преди да прекъснат разговора. — Приликата е просто удивителна.
Макар че се намираше точно в центъра на града, на хвърлей камък от Хай Стрийт, колежът представляваше един друг свят. Хю свърна по Куинс Лейн — тясна, покрита с едър паваж алея, по която с мъка би се промъкнала дори биволска каруца. Тя следваше извивките на древната каменна стена и свършваше пред портала на колежа. Мина покрай будката на портиера и се озова в средновековния вътрешен двор, в дясната част на който се издигаше колонадата от солиден гранит. Навлезе под високия свод, където градският шум изобщо не се чуваше. Квадратната тревна площ в центъра беше останала точно такава, каквато е била през XIV век.