— Да му помогнете? Как?
— Ами… Предполагам, че Невил вече ви е обяснил с какво се занимаваха в лабораторията.
Хю кимна. Значи всички са поддържали контакт помежду си. Започваше да намирисва на някаква конспирация.
— Нещата бяха сериозни. В началото не си давах сметка за това, но те бяха учени, които работят по държавни проекти. Не се допускаха никакви отклонения от стандартните процедури.
— Мога да си представя — промърмори с нарастващо раздразнение Хю.
— Дори Бриджит не знаеше, че са го уволнили. Според мен тя и до ден-днешен мисли, че е излязъл в някакъв отпуск.
— Разбирам.
— Вероятно се досещате, че Кал изпадна в депресия. В дълбока депресия…. — Саймън хвърли един изпитателен поглед към събеседника си, после продължи: — Дни наред не ставаше от леглото, отказваше да се храни, не правеше абсолютно нищо. А накрая, извинете, но нямам друг израз, той просто отказа да продължи.
— Да продължи?
— Да, да продължи да живее.
— Какво говорите за бога?
— Според мен направи опит да се самоубие. Всъщност два опита. Веднъж с хапчета, втори път инсценира автомобилна катастрофа. Първия път случайно се върнах в квартирата и го закарах в болница за промивка на стомаха. Нямам точни сведения за втория му опит. Откриха го в смачканата му кола на околовръстния път, но втори участник в произшествието нямаше. Неофициалното заключение на полицията беше, че нарочно се е блъснал в крайпътно дърво. А имайки предвид първия случай, ние бяхме склонни да повярваме в тази версия.
— Защо решиха, че е нарочно?
— Имаше редица косвени доказателства. Първо, бил без предпазен колан, въпреки че винаги го слагаше. Второ, в кръвта му имало значително количество алкохол, трето — липсвал спирачен път. И така нататък.
— И какво направихте?
— Питате дали направихме достатъчно, нали така? Мисля, че да. Надявам се да е било така. Подкрепяхме го по всякакъв начин, осигурихме му психиатър, когото той посещаваше три-четири пъти седмично. Диагнозата беше клинична депресия, предписаха му съответните медикаменти. Между другото, той спомена, че му се е случвало и преди, още в младежките години.
Хю не знаеше какво да каже. В главата му изплуваха далечни, полузабравени спомени, когато Кал наистина стоеше по цели дни в стаята си. Баща му никога не беше проявявал желание да говорят за това.
— Не знам — объркано промърмори той.
— После сякаш се оправи — продължи Саймън. — Състоянието му се подобри значително — разбира се, с неизбежните кризи. В един момент реши да се върне в Кънетикът и ние единодушно подкрепихме тази идея, защото тя щеше да го откъсне от болезнените спомени, свързани с Оксфорд, щеше да му помогне да започне нов живот. И той замина.
Направиха няколко пълни обиколки на вътрешния двор.
— Говорихте ли изобщо с него? — попита Хю. — Попитахте ли го какво не е наред, след като сте били толкова близки?
— Да, макар и бегло. А и всички знаехме, че причина за кризата му е случилото се в лабораторията.
— Защо едва сега ми разказвате всичко? Защо мълчахте досега?
— Както вече споменах, подсети ме Бриджит. Но нека ви напомня, че тя не знае дори половината от тази история. Никога не разбра за хапчетата, макар да подозираше, че нещо не е наред. Но когато чухме за смъртта на Кал, веднага си помислихме, че сам е отнел живота си. И това мнение се затвърди, когато научихме подробностите.
— Защо?
— Как да ви кажа… Придвижвал се е по ръба на скалата и е паднал точно там, където със сигурност го е чакала смъртта. Според мен вероятностите са петдесет на петдесет — или е паднал случайно, или е скочил нарочно.
Дълбоко шокиран, Хю не беше в състояние да говори.
— Доколкото съм осведомен, вие сте вървели пред него — внимателно произнесе Саймън. — Но не сте забелязали да се подхлъзва, нали?
— Не.
В главата му изплуваха спомените от онзи ужасен ден: скалите, водопадът, плясъкът на тялото и кръговете в тъмната вода.
— Така каза и Бриджит — кимна Саймън. — Между другото, тя много ви обича. Това е причината, поради която настояваше да говорим с вас. Убедена е, че вие се чувствате отговорен за смъртта на Кал и тази информация ще ви помогне.
Хю само изсумтя. Отново, както при първата си среща с Бриджит, беше обзет от желанието да побегне. Неприязънта му към Саймън нарасна, въпреки че човекът се опитваше да му помогне. Спря и рязко се извърна към него.
— Искам да ви благодаря.
— Моля, няма защо. Всъщност има, защото тези неща са важни. Съжалявам, че ги научавате толкова късно. — Саймън отвори куфарчето си и добави: — Искам да прочетете това писмо, но държа да ми го върнете.