Хю пое листа. Писмото беше от Кал, написано в Кънетикът. Съдържанието му беше кратко: чувствал се по-добре, не правел нищо, опитвал се да почива. Благодареше на Саймън за всичко, което бе направил за него. Хю изпита огромно облекчение от факта, че в текста нямаше нито дума за самия него.
Върна писмото, двамата си стиснаха ръцете и Саймън се насочи към центъра на вътрешния двор. Крачеше бързо със странната си птича походка. Олющеното куфарче леко се поклащаше в ръката му.
Хю бавно тръгна по Хай Стрийт. Възможно ли бе всичко това? Нима щеше да се окаже, че разглеждана от друг ъгъл, смъртта на Кал не е била случайна? Напрегна се в опит да възстанови хода на събитията. През последните седмици от живота си Кал наистина се държеше странно. В колата на път за Дяволската дупка го беше засипал с извинения. Съжалявал, че момчешката му компания не включвала Хю в своите игри; съжалявал, че го наранявал, а след това му обърнал гръб и заминал за Европа, вместо да остане у дома край баща им.
Да, той наистина бе проявил желание за откровеност. Един-два пъти почти успяха, но Хю беше твърде объркан, за да го насърчи. Отношенията помежду им просто не бяха такива: за него Кал си оставаше по-големият брат, който дава съвети и разчиства пътя му. Той беше котвата, за която се държеше по-малкият. А сега, когато нещата изведнъж се преобърнаха, всичко му изглеждаше странно.
— Да ударим по една бира, а?
Кал беше облякъл палтото си, готов за излизане.
— Много бих искал, човече. Но имам куп работа, а вече закъснявам. Може би по-късно… Или утре.
После изражението на лицето му се промени и той бавно започна да разкопчава палтото си.
— Всъщност идеята ти е много добра.
Когато излязоха на пътеката, Хю повтори предупреждението си за водовъртежа под водопада, а Кал се изсмя.
— Мислиш ли, че мога да забравя какво се случи на бедния Били Краутър? Той беше първият мъртвец, когото видях в живота си, а на погребението майка му си изплака очите. Помниш ли как хвърляхме във водата пръчки и клони и гледахме как водовъртежът ги засмуква? Ами гуменките на Джими Стърн, който рева по целия път на връщане? Това място е особено зловещо. Старата Дяволска дупка!
Направи опит да си спомни всичко, което се случи онзи следобед. Вървеше пръв по пътеката, обзет от нетърпение да стигнат до вира. Но защо се бавеше Кал? Обърна се да го подкани да побърза, но дали го видя? Всъщност видя ли го как се препъва? Видя ли го да скача? Извика ли, или мълчаливо полетя към средата на зловещия водовъртеж?
А след това дойде най-трудното. Да скочи ли след него, или да остане на място? Трябваше ли и той да умре? Колебаеше се, а времето неумолимо течеше.
Странно нещо са спомените, помисли си той. Винаги могат да ти изиграят някой номер. Всяка картина, която извикваше в представите си, предлагаше нова — по-ясна, но и по-различна. Нещата започнаха да се изясняват. Нещастен случай? Глупости! И все пак…
После в душата му започнаха да нахлуват съвършено различни чувства. Изпита гняв към Кал, който безразсъдно бе фалшифицирал лабораторните резултати — едно действие, което бе объркало живота му и бе довело в крайна сметка до нелепата му смърт. А отчаяният Хю бе обзет от тежкото чувство за вина. После гневът се превърна в жал. Стана му безкрайно мъчно за брат му, отчаян и сам, без помощ от близките си, които не са били в състояние да направят нищо за него, тъй като не са знаели достатъчно за онова, което го измъчва. Колкото повече мислеше за нещастието, толкова повече се дистанцираше от него и получаваше по-ясна представа за всичко, което се беше случило.
Тъгата бавно го напусна, заменена от тъй дълго чаканото облекчение. Изведнъж го обзе чувство за лекота. Нямаше друг израз, с който би могъл да го опише. Започна да крачи по-бодро, а очите му гледаха по нов начин хората, магазините, колите.
Следобедът беше хладен, но приятен. Тротоарите бяха пълни. Щеше да вземе автобуса за гарата, а в Лондон щеше да смени влака и да потегли към Кеймбридж, където го чакаше Бет. Възнамеряваше да я изведе някъде на вечеря и да й разкаже всичко, което беше научил. Но преди това трябваше да се обади на Бриджит.
Очите му откриха една кабина наблизо, а пръстите му механично опипаха джобовете за телефонна карта. Тя вдигна веднага, сякаш беше очаквала обаждането му. С няколко думи й разказа всичко, а след това — спокойно и уверено, добави и заключението си. Кал най-вероятно се беше самоубил. Тя не прояви изненада. Помълча малко, след което каза, че го обича, и побърза да затвори.