Четирийсет и пет минути по-късно Хю взе едно, прочете първите няколко реда и изрева:
— Ударих джакпота!
Той й подаде писмото. Почеркът беше неравен и труден за разчитане, редовете бяха неравни, наклонени надясно. Все пак Бет успя да различи отделните думи.
Беше писано в Бей Айландс, Нова Зеландия, по Коледа, 1835 година.
Авторът започваше с носталгията си по дома на този празничен ден и силното си желание да бъде по-близо до майка си. Чувствал се далеч по-добре, след като напуснал „Бигъл“, и с нетърпение очаквал да се присъедини към по-големия си брат, за да работи като мисионер сред маорите, обитаващи южните брегове на острова. Не споменаваше нищо за ужаса, който бе преживял сред индианците на Огнена земя, и Бет изказа предположението, че тези събития са били описани в някое от предишните му писма.
По-надолу обаче споменаваше за намеренията си да разкаже за невероятната нощ в къщата на Джеми Бътън, която оставила дълбока диря в душата на присъстващите и дори променила завинаги психиката им по начин, който му било трудно да опише.
— Прав си — възбудено кимна Бет. — Това е писмото, което ще даде отговор на всичко. Искам да го прочета на глас.
Тръгнахме под ниско надвисналите облаци. Поехме по отъпкана пътека на север. След няколко часа преход теренът изведнъж се промени. Мрачните назъбени скали, с които вече бяхме свикнали, постепенно отстъпиха място на плодородна местност, осеяна с трева, храсти и папрати, сред които стърчаха дори дървета. От честите почивки, които правехме, стигнах до заключението, че се изкачваме на по-голяма надморска височина. Това означаваше по-близо до слънцето и обясняваше затоплянето на климата. Във всеки случай зеленината беше наслада за очите ни.
Бяхме четирима — аз, мистър Дарвин (или „Филос", както всички го наричахме), корабният лекар мистър Маккормик и, разбира се, Джеми, за когото вече ти писах. Същото важи и за мистър Дарвин, когото също споменавам в предишните си писма. Той е истински джентълмен. Говори малко странно, но въпреки това успя да спечели уважението на екипажа с твърдостта, с която понасяше несгодите на плаването, а също така и с желанието си да участва във всяка възможна авантюра. За никого не беше тайна, че отношенията му с мистър Маккормик са доста обтегнати. Според мен виновен за това е последният, който, като повечето дребни хора, е мнителен и завистлив човек. Двамата непрекъснато се борят за благоразположението на капитан Фицрой, но тази борба явно се печели от Филос, който винаги се храни в компанията на капитана. Доволен съм, че мистър Фицрой не се включи в тази експедиция, членовете на която скоро щяха да се разделят на враждуващи лагери, главно защото напоследък той се държи непредвидимо и никой не знае кога ще се усмихне и кога ще изпадне в поредния си яростен изблик.
През цялото време на прехода държах под око нашия водач Джеми Бътън, който се беше надул като придворен от свитата на крал Уилям по време на лов. Поведението му се отличаваше с крайна възбуда — подскачаше като навита пружина, тичаше напред по пътеката и се връщаше към нас, като възбудено повтаряше: „Моя родина, моя родина!“ От предварителния си разговор с мистър Дарвин знаех, че възбудата му се дължи на възможността да ни покаже родното си село и да ни запознае със старейшините му. Вече ти споменах за страстта му към натруфеното облекло, но специално в този случай той надмина себе си — беше навлякъл някакъв дълъг фрак, който, освен че изглеждаше странно на фона на заобикалящата ни природа, го караше да се облива в пот.
След три часа усилен преход спряхме да похапнем на брега на живописен поток, който се пенеше между заоблени, обрасли с мъх камъни. Но в момента, в който приключихме с храната, небето се разцепи от ослепителни светкавици и над главите ни се изсипа проливен дъжд. Грохотът на гръмотевиците беше толкова силен, че разтърсваше земята под краката ни. Потърсихме укритие под клоните на близките дървета, но скоро бяхме мокри до кости. Трябваше да чакаме бурята да отмине. Настроението ни помръкна и това очевидно даде повод на Филос и мистър Маккормик да подновят старата си вражда. Причина за поредния спор между тях стана мястото, на което да изчакаме стихията да отмине. По-точно дали при тези мълнии е разумно да търсим укритие под високи дървета. За щастие бурята престана толкова внезапно, колкото бе започнала. Слънцето отново се показа, за огромно удоволствие на премръзналите ми кокали. Явно в тази част на света резките промени на времето са нещо съвсем нормално.