„Хайде, Хю, ела да похвърляме.“ Спомни си миризмата на прясно окосената трева в задния двор, издължените сенки на късния летен следобед, жуженето на цикадите. Подаваха си топката по различен начин — ниски и дълги пасове, забиване, прехвърлящи подавания по линията. „Дай ми един силен, над главата!“ Хукваше в обратна посока, поглеждаше през рамо и с плонж улавяше топката. Ръката под кожената ръкавица изтръпваше от силните му ответни удари. „Дъното на девета! Базите са покрити! Готви се за удара, ще бъде дълга парабола… Още назад, още! Браво, хвана я! Край с, инките“, предадоха се!…“
В крайна сметка Хю успя да влезе в отбора, но през по-голямата част от времето стоеше на резервната скамейка. От време на време го пускаха защитник в дясната зона, където, застанал сам сред огромното затревено поле, той се молеше топката да не се насочва към него и суеверно попипваше заешкото краче, окачено на шията му.
Веднъж обеща на брат си да му помогне за разнасянето на вестника, което също влизаше в задълженията му. Но пакетът се оказа прекалено тежък и той не успя да подкара велосипеда си. Опита се да сложи част от вестниците под седалката и от двете страни на задното колело, но не се получи. Закъсняваше за тренировка и изпадна в паника. В крайна сметка захвърли велосипеда в храстите и напълно го забрави. „Как беше?“ — попита го по-късно брат му и Хю зяпна от ужас. Хукнаха в тъмното да търсят зарязаното колело и за щастие го откриха непокътнато, заедно с вестниците. Разнесоха ги с помощта на баща им, който мълчаливо въртеше волана и мрачно поклащаше глава. Беше в отвратително настроение, вероятно защото пак беше прекалил с пиенето.
Сателитният телефон издаде рязък, дразнещ звън. Трябваха му няколко секунди да се отърси от спомените и да го вдигне. Тънкият глас отсреща долиташе със закъснение.
— Бет Дълсимър, моля. Извинявам се, че звъня толкова късно, но я търся по спешност.
Беше глас на млад мъж, с американски акцент.
Хю нахлузи гащетата си и понесе телефона към противоположния край на лагера, стъпвайки внимателно по камъните с боси крака. Жарта на огъня все още хвърляше алени отблясъци. Дръпна ципа на палатката, наведе се и влезе. Бет се събуди веднага. Тревогата в очите й бързо се стопи, по устните й пробяга усмивка. Той обясни за какво става въпрос, подаде й телефона и се оттегли. Чу я как заговори свойски, но някак притеснено, след което изведнъж нададе вик. Найджъл изскочи от мрака и се втурна в палатката.
— Какво? Какво има?
Хю запали една петромаксова лампа, разръчка жарта и се зае да вари кафе. Когато го занесе в палатката, Бет вдигна глава и през сълзи му съобщи, че майка й е починала от инфаркт. Пое чашата и отпи глътка кафе, бузите й бавно поруменяха.
— Трябва да замина — рече тя. — Веднага, още утре!
На сутринта Бет си събра багажа, за да се качи на пантата, която бяха повикали по спешност. Найджъл реши да тръгне с нея, обяснявайки, че не може да я остави сама в такъв момент. Предложи да я придружи дори до Минеаполис, за да не бъде сама на погребението. Бет се върна в палатката и набра номера на баща си. Долавяйки тихите й ридания зад платнището, Хю и Найджъл си размениха безпомощни погледи.
— Не ми е приятно, че те зарязваме по този начин — промърмори Найджъл. — Ще направя всичко възможно шефовете на проекта час по-скоро да ти изпратят нови хора. Няма да се тревожиш за нищо.
— Разбира се — кимна Хю, но в момента това беше последната му грижа.
На закуска Бет почти не се докосна до филийките, които Найджъл успя да опържи със смайваща бързина. Беше бледа и мълчалива, но според Хю така изглеждаше още по-хубава.
Пантата пристигна малко преди десет. Бет се наведе и с тъжна усмивка го целуна по бузата. Той я прегърна за миг, после понесе багажа й към скалата. Там спря и стисна ръката на Найджъл. След минути двамата вече ги нямаше. Пътуваха в лодката, без дори да поглеждат назад. Чайките ги изпратиха донякъде, после се върнаха и възобновиха кръговете си над брега, търсейки риба.
Чувството за самота беше странно, макар и толкова познато. Не се залови с обичайната работа, дори не вдигна коловете с мрежите. Остана на скалата, зареял поглед над океана. Нещата вече бяха различни. Стопи се равновесието, което бе успял да постигне благодарение на продължителната самота. Струваше му се невъзможно да продължи както преди.