Продължихме прехода. Пътеката стана извита и стръмна. Водеше към билото на висока планина. Джеми продължаваше да подскача напред, преодолявайки с маймунска лекота острите камъни, надвесени над дълбоки пропасти. После, набрал значителна преднина пред групата, той се обръщаше назад и ни изчакваше с видимо неодобрение. След около час скалистият път изсъхна и изкачването стана по-лесно. Забелязах, че от него се разклоняват многобройни тесни пътечки, но не можех да преценя дали са дело на хора или на животни. Имах чувството, че навлизаме в населена местност, и не след дълго доказателствата за това бяха налице. Пред очите ни се появи малка колиба с формата на конус, изградена изцяло от камъни. Джеми обясни, че в нея имало „храна“. Дървената врата беше не по-висока от метър, плътно покрита с гравюри на човешки фигури. Филос я дръпна и предпазливо надникна в тъмната вътрешност, след което се изправи и съобщи, че там наистина има зърно. „За бога, това племе май ще се окаже далеч по-цивилизовано, отколкото си мислехме“ — рече той. — „Те умеят да обработват земята и да складират реколтата.“ Чул тези думи, Джеми изпъчи гърди и гордо добави: „Като инглизи“ (отне ми известно време да проумея, че има предвид англичаните). Продължихме изкачването и скоро се озовахме между малки парчета земя, оградени с камъни. В тях стърчаха някакви непознати зелени растения, вероятно зеленчуци.
Започнахме да срещаме и хора. Отнякъде изскочи едно момченце, което безстрашно се изпречи на пътеката, огледа ни и бързо изчезна сред чукарите. Не след дълго се появи отново, водейки със себе си и неколцина възрастни. Те ни огледаха с любопитство, но без страх. Бяха по-добре облечени от индианците на юг — с наметала на раменете, препаски на слабините и груби сандали. Изпаднал в крайна възбуда, Джеми започна да подскача около тях. Езикът, който използваше, беше различен от този, на който се обръщаше към туземците досега. Втурна се да стиска ръцете им, които те колебливо му протегнаха. После, очевидно разбрали кой е, видимо се оживиха. Започнаха да го оглеждат с интерес, докосваха странните му дрехи и възбудено си говореха. След което го сграбчиха под мишниците и го повлякоха нагоре по пътеката. Не ни остана нищо друго, освен да ги последваме между шпалира от деца, които ни гледаха с ококорени очи.
Няколко минути по-късно стигнахме билото. Отвъд него се намираше селището, разположено зад стена от остри и непристъпни скали. Промъкнахме се през тясна пролука между тях и аз разбрах, че индианците нарочно са избрали това място, представляващо естествена крепост. Къщите, няколко десетки на брой, бяха доста по-усъвършенствани от хижите, на които до този момент се натъквахме. Макар и странен, градежът им беше значително по-солиден и представляваше някаква комбинация от кал, трева и парчета дърво. Имаха дори прозорци. Някои бяха на два етажа, с грубо сковани стълби между тях, като покривът отдолу служеше за балкон на тези отгоре. Като цяло, беше забележително място, проектирано отлично както за живеене, така и за отбрана.
Твърде скоро бяхме заобиколени от всички обитатели на селището. Отведоха ни на нещо като централен площад, в средата на който се виждаше голяма купчина пепел, заобиколена от заоблени, почернели камъни. Наблизо се издигаха пет-шест внушителни къщи, вероятно принадлежащи на старейшините на племето. До най-голямата се извисяваше огромно дърво с дебели клони и дънер с размерите на локомотив.
Старейшините излязоха да ни посрещнат. Веднага си пролича, че се радват на по-голяма почит от останалите не само по червените наметала, но и по авторитета, който излъчваха. Повечето бяха с дълги бели коси и бради, за разлика от останалите диваци в тази част на света, които не обичат лицата им да са окосмени.
Джеми на няколко пъти повтори една дума, която си остана непонятна за мен. Мистър Маккормик ми обясни, че призовавал главния старейшина на селището на име Оканикут. Той бил Лечителят — нещо като шаман, който се занимава с черна магия и други подобни глупости, — истинският водач на племето. Обикновено не се появявал веднага, а чакал подходящия момент. Забелязах, че мистър Маккормик изрече всичко това с доста нервен тон, за който ми предложи следното обяснение: по пътя насам, само на десетина метра от площада, случайно надникнал в една колиба и видял, че е пълна с кости. „Изтръпнах, като си представих откъде идват те “, уплашено прошепна той.