— Темаукъл често прави неща, които остават неразбираеми за нас — тихо промълви вождът и ние напуснахме колибата.
След всичко преживяно през тази дълга нощ, а вероятно и поради продължаващата гръмотевична буря никой от нас не спа добре. На сутринта си тръгнахме рано, без да се сбогуваме с вожда, който не се показа. Може би обичаше да си поспива. Джеми ни придружи по обратния път, който съвсем не беше лесен, но го преминахме по-бързо и в почти пълно мълчание. Филос и Маккормик изобщо не отвориха уста. Признавам, че когато пред очите ми се появи старият верен „Бигъл“, закотвен в залива, камък падна от сърцето ми.
Същевременно забелязах, че Джеми е необичайно тъжен и мълчалив. Колкото повече наближавахме кораба, толкова по-мрачен ставаше той. Накрая избухна, разкъса дрехите си и ги захвърли на земята, обявявайки, че вече не желае да го наричат Джеми Бътън. Заяви, че от този момент се нарича Орунделико и не иска да има нищо общо с нас.
Какво ще кажеш за подобно поведение, особено след всичко, което направихме за него? Аз лично си признавам, че така и не успях да разбера какво става в главите на тези примитивни люде.
Има и още нещо, което си струва да спомена. Вечерта, след като се прибрахме на „Бигъл", случайно улових част от разговора между Филос и мистър Маккормик на тема току-що приключилото пътешествие. По всичко личеше, че мистър Маккормик е изключително развълнуван, тъй като постоянно повтаряше казаното от вожда и подчертаваше значението на твърдението му за общия произход на всички живи твари, като най-много наблягаше на „дървото на живота
Всичко това е така — отвърна Филос. — Но какъв е механизмът? Въпросът не е какво се е случило, а как се е случило. Каква е причината за появата на нови, напълно непознати видове?
Тук мистър Маккормик още по-силно се развълнува, признавайки, че цяла нощ е мислил единствено за това и в крайна сметка е успял да намери отговора (който аз прилежно записах с идеята да го възпроизведа максимално точно), а именно че „имайки предвид интензивната борба за съществуване, Природата облагодетелства онези видове, чието изменяне — дори и най-малкото — им дава предимство пред останалите “. А след това добави:
Животните се променят така, че да запазят мястото си в общия ред. Те или се развиват, или се излагат на риска да изгубят това място и да се превърнат във вкаменелости като онези, които е събрал вождът. Понякога Природата изправя препятствия пред тях, например пустиня или океан, в резултат на което еднакви до този момент видове започват да се различават.
Като пример даде двете разновидности на щраусите, които живеят в Южна Америка — едрите екземпляри на север и значително по-дребните на юг — същите, чиито кости влязоха в колекцията на Филос.
Признавам, че възприех тези думи като нелепи, въпреки че схванах общата идея. Достатъчно е да приведа само един пример: както ти отлично знаеш, ние с брат ми се намираме на противоположните краища на света. Аз продължавам да раста, но съм абсолютно убеден, че когато се съберем, между нас няма да има никакви различия.
Но Филос възприе по друг начин думите на мистър Маккормик и вълнението му видимо нарасна. Потривайки ръце и крачейки напред-назад по палубата, той спря за миг и погледна опонента си в очите.
— Пресвети Боже, даваш ли си сметка за последиците? — Въпросът му беше зададен сериозно, с някаква необичайна тържественост.
— Да, давам си — кимна също така тържествено мистър Маккормик. — Току-що нанесох съкрушителен удар на устоите на Светата църква.
На което Филос заяви:
— Ти се прицелваш много по-високо. Нанасяш удар на самия Създател!
— Богохулник! — прогърмя внезапно един гневен глас. — С тези думи ти отново приковаваш нашия Бог към кръста и ще си платиш за това! — Капитан Фицрой излезе от сянката, където беше станал свидетел на диалога между двамата. Заповяда им незабавно да слязат долу и те се подчиниха безпрекословно, като деца, които са хванали да тършуват в килера.
Трябва да кажа, че се зарадвах от намесата на капитана. Защото, макар и да не схванах всичко от нощния разговор, усещах миризмата на гнило. Винаги съм поддържал мнението, че прекалено близките контакти с диваците не водят до нищо добро.
Мамо, това е всичко, което се случи по време на необичайното ни посещение в родното село на Джеми Бътън. Като си мисля за него, винаги изпитвам чувството, че е било сън. Вероятно това се дължи на онези странни пури, с които ни почерпи вождът.