Час по-късно се върна в лагера, включи сателитния телефон и поиска да го свържат с ръководителя на проекта Питър Саймънс.
— Удрям камбаната за пожар — рече в слушалката той, прибягвайки до изследователския жаргон. Условията на договора включваха възможността за незабавна евакуация без много въпроси. Но Саймънс все пак зададе един:
— Какво мислиш да правиш?
Отговорът не беше лесен, особено при наличието на този вулкан от емоции в душата му. На какво всъщност се надяваше? Че може би ще успее да спаси нещо от това начинание, че ще загърби загубите и ще се отърси от чувството за провал? С изненада установи, че може да предложи отговор и вече го прави.
— Мисля да довърша дисертацията си. Но не чрез практически изследвания, а по-скоро като напиша монография, вероятно на тема Дарвин. С твоя помощ, разбира се, стига да проявиш желание…
Саймънс отговори, че има такова желание.
Удържаха на думата си. На острова се появиха двама студенти — момче и момиче на по двайсет и няколко, горящи от желание за работа. Хю им показа всичко, което имаше значение за проекта, а сутринта преди отпътуването отиде в тайното си убежище и поседя около час на скалната тераса, надвесена над океана. После набързо събра багажа си. Бяха предимно книги и се побраха в един-единствен сак. Студентите го изпратиха до пристана и му махнаха за сбогом, очевидно доволни, че остават сами.
— Най-накрая ти писна, а? — подхвърли Раул, надвиквайки боботенето на мотора.
— Нещо такова.
— Радваш ли се?
— Радвам се, че отивам другаде.
— Къде?
— В Англия.
— Ще си обръснеш ли брадата, след като се върнеш в цивилизацията?
— Вероятно.
— Жалко, омбре, много ти отива.
Това изявление предизвика учудването на Хю. Изведнъж усети, че в душата му потрепва надежда. Престоят му на този остров съвсем не беше безполезен и той нямаше от какво да се срамува. За разлика от други хора беше останал тук с твърдото намерение да довърши това, което беше започнал, и по този начин бе подпомогнал един научен проект.
Пантата изръмжа и започна да се отдалечава, а той се обърна да хвърли последен поглед към Син Номбре. Слънцето блестеше в крилете на птиците, които се въртяха над него. Изведнъж си даде сметка, че в хода на работата си беше опознал всеки камък и всяка пътечка на това късче земя, но същевременно беше забравил как изглежда то отстрани. И сега с изненада установи, че островът всъщност е симетричен, с еднакви полегати склонове, наподобяващи стените на мравуняк.
От разстояние изглеждаше малък и тъмен, един отдавна угаснал вулкан, изникнал бог знае кога насред безбрежния океан.
4
Животът прилича на игра на двайсет и едно, помисли си Чарлс. Три дни след като всичките му надежди бяха изпепелени, той се намираше в един луксозен кабинет на Адмиралтейството, чиито облицовани с тъмно дърво стени бяха украсени с корабни компаси и хронометри, а зад бюрото, покрито с филц, седеше самият капитан Робърт Фицрой. Не беше напълно сигурен защо са го поканили тук, но огнената топка в корема му беше свидетелство, че шансовете да бъде включен в околосветското плаване отново се увеличават. Започна да подозира, че онази версия с „приятеля“ беше само димна завеса, от която странно привлекателният мъж насреща му щеше да се възползва в случай че кандидатурата му се окажеше неподходяща. Имаше чувството, че е на важен изпит, и правеше всичко възможно да изглежда спокоен, тъй като капитанът очевидно го преценяваше: от време на време тъмните му очи изпитателно се взираха в лицето му и по-специално в носа му.
Фицрой беше на двайсет и шест, само с четири години по-възрастен от Чарлс, но изглеждаше мъдър и самоуверен. Слаб и строен, с тъмна коса, дълги бакенбарди, издължен нос и глас, свикнал да издава заповеди, той действително излъчваше авторитет. Но едновременно с това беше духовит, изобретателен и с подчертано влечение към естествените науки, според предварителната информация на Хенслоу. Главоломната му кариера във флота несъмнено се дължеше на тези качества, но и на аристократичния му произход: корените на рода му водеха далеч назад в историята, чак до незаконната връзка на Чарлс Втори с Барбара Вилие. Разбира се, пръст в успеха му имаше и едно обстоятелство, което в Адмиралтейството деликатно наричаха „овакантено място поради смърт“ и което в конкретния случай означаваше, че предишният капитан на кораба „Бигъл“ си беше пръснал мозъка с един изящен револвер с перлена ръкохватка край забравените от бога брегове на Тиера дел Фуего, Огнена земя, като преди това беше надраскал в корабния дневник: „Душата на човека умира в него.“