— Фицрой поел командването на кораба по обратния път до дома — бе заявил Хенслоу. — Справил се отлично, особено предвид факта, че екипажът отказал да повярва, че духът на мъртвия капитан е напуснал борда… — След кратка пауза приятелят му бе въздъхнал и бе довършил мисълта си. — А като говорим за самоубийства, може би не трябва да забравяме как лорд Касълроу преряза гърлото си преди малко повече от десетилетие, слагайки край на една блестяща кариера. Той беше чичо на Фицрой. По онова време горкото момче беше едва на петнайсет години. По всичко личи, че самоунищожението е основен мотив в живота му. Няма да се изненадам, ако именно то е причина да си търси компания в морето. Защото едва ли ще седне да разговаря с подчинените си.
Но мъжът срещу него по никакъв начин не излъчваше меланхолия. Очите му блестяха под дългите, почти женски мигли — особено когато оживено описваше строгата красота на „Бигъл“ (в момента на основен ремонт в Плимътската корабостроителница) и суровата свобода на открития океан. Предвиденият срок на плаване бил фиксиран на две години, но нищо не се знаело. Можело да продължи три, дори четири. Основната му задача била да картографира бреговата ивица на Южна Америка, а допълнителната — да се изчислят по-точно географските дължини чрез хронологическо измерване на съответни точки по света.
— Но защо точно Южна Америка? — попита Чарлс, задъхан от вълнение.
— Защото плаването в онези води е опасно заради силните ветрове и подводните течения. Адмиралтейството иска нови, по-точни карти, описващи в детайли всяка извивка на брега, всяко заливче. — Гласът на Фицрой се понижи до поверителен шепот. — Търговията се оживява, знаете. Особено с Бразилия. Дните на Испания са преброени и нашият флаг трябва да присъства навсякъде, за да осигурява свободен достъп на корабите ни. Ние притежаваме Фолкландските острови, а Аржентина тъне в хаос. Американците започват да си пъхат носа навсякъде. Ние вече разполагаме с една бойна част в околностите на Рио.
Чарлс реши, че разговорът поема в благоприятна посока, но миг по-късно се стресна от рязкото движение на Фицрой, който се наведе над бюрото и строго попита наистина ли посетителят е внук на Еразмъс Дарвин, прочутия лекар, философ и „свободен мислител“, натъртвайки на „свободен“. Чарлс смутено кимна.
— Неговата философия не ме вълнува! — отсече капитанът с нетърпящ възражение тон. — Не успях да завърша „Зоономия“, но ако питате мен, това наблягане на природните закони и изменчивостта на видовете ми се струва доста якобинско и почти еретично. Не мислите ли, че то представлява отклонение от старата и непоклатима истина, според която всяка буболечка, листенце и облаче е дело на първосъздателя?
— Ако ме питате дали съм атеист, отговорът ми е отрицателен, сър — твърдо отвърна Чарлс. — Не мисля, че един вид може да се превърне в друг, въпреки наличието на много близки прилики. Аз вярвам в Божественото начало и съм убеден, че пътуването, за което говорите, ще даде своя принос за утвърждаването на всичко, на което ни учи Библията. Тук обаче е мястото да призная, че напоследък съм все по-склонен да приема възгледа, че светът, който сме наследили, е преминал през няколко последователни фази в своето развитие, всяка от които е притежавала своя флора и фауна.
— Ха! — ревна Фицрой и стовари длан върху масата. — Както и предполагах, вие не се вписвате в дефиницията за наблюдател на мистър Пейли!
— Напротив, уважаеми сър. Чел съм „Естествена теология“ цели три пъти и вярвам в тезата за наблюдателя. Поставям под въпрос само начините на наблюдение. Но вярвам, че всичко подлежи на развитие.
Фицрой закрачи напред-назад.
— Светът е стар, разбира се — промърмори той. — Аз приемам тезата, че е бил създаден на 24 октомври 4004 година преди Христа. И ние със сигурност ще открием доказателства за Големия потоп.
— В това няма съмнение — кимна Чарлс.
— В такъв случай вие сте от хората, които ми допадат — отсече Фицрой. — Защитавайте убежденията си, но останете верен на Светото слово. Ще имаме достатъчно време да спорим в скромната си каюта, един вит и един тори, повели тежък интелектуален двубой сред океанските вълни! Ха-ха!
Това беше начинът, по който капитанът му предложи място на кораба.
На тръгване Фицрой го попита вярно ли е, че е пъхнал в устата си жив бръмбар, както бил чул от Хенслоу. Да, кимна Чарлс и му разказа случката. По време на една от полските си обиколки като студент вдигнал някакъв камък и открил под него два прекрасни екзотични екземпляра. Взел ги — по един във всяка ръка. След което в дупката се появил трети и той го лапнал, за да прибере и него. За съжаление експериментът завършил зле, тъй като проклетото насекомо изпуснало в устата му парлив секрет, от която цялата му лигавица се разранила.