— Не хапнах нищо дни наред — завърши той, а Фицрой избухна в гръмогласен смях.
— Ще имаш възможност да повториш опита и с тропическите буболечки — извика той. — Само дето е по-вероятно те да те пъхнат в устата си!
Тази фамилиарност окуражи Чарлс.
— Нека и аз ви попитам нещо, сър. Останах с чувството, че се заинтригувахте от носа ми. Така ли е?
— Да — кимна капитанът. — Аз съм френолог и си вадя заключения от физиономията. Това обяснява интереса ми към твоя хобот. Ще добавя, че той не изразява добре същността ти. Трябваше ми известно време да осъзная, че ме е подвел, защото ти всъщност вдъхваш доверие.
На следващия ден се срещнаха отново, този път за обяд в клуба на Фицрой на „Пал Мал“. И Чарлс отново остана дълбоко впечатлен от капитана. Изпита чувството, че са си разменили ролите и Фицрой е този, който се страхува, че Чарлс може да се откаже от пътуването. Когато се оттеглиха пред камината с чаша бренди в ръка, Фицрой се наклони към него, хвана го под мишница и рече:
— Приятелите ти вероятно твърдят, че няма по-брутално същество от морския капитан, нали? Не знам как мога да ги оборя, освен като ти дам възможност сам да провериш.
— Готов съм да го направя по хиляда начина! — ентусиазирано отвърна Чарлс.
— Да се надяваме, че няма да се наложи. — Лицето на Фицрой помръкна от някаква неприятна мисъл. — Нали няма да ти се стори грубо, ако някоя вечер те помоля да ме оставиш сам в каютата?
— Разбира се, че не — увери го Чарлс.
— Ако поддържаме подобни отношения, вероятно ще си допаднем. Ако не, със сигурност взаимно ще се пращаме по дяволите.
Фицрой не му спести и неприятните страни на пътуването — тясната каюткомпания, безвкусната храна, силното вълнение и постоянните бури около нос Хорн, опасностите, свързани със сухопътните експедиции в някои части на Южна Америка. Но колкото повече изброяваше, толкова по-силно Чарлс се убеждаваше, че „Бигъл“ е неговата съдба.
Капитанът понижи глас и призна, че има и лични причини за осъществяването на предстоящата експедиция. По време на предишното си плаване до Огнена земя пленил трима диваци, които откраднали някаква китоловна лодка. Сега искал да ги върне обратно и с тяхна помощ да постави основите на християнската вяра в онези забравени от Бога земи.
— Не си ли чувал за тях? — попита той.
— Разбира се, че съм чувал — призна Чарлс. Цял Лондон говореше за тези индианци, които бяха представени в двора за голямо удоволствие на кралицата. — И горещо подкрепям идеята ви. Едно християнско селище на онези географски ширини със сигурност ще помогне за спасението на много корабокрушенци.
— Наистина е така! — кимна Фицрой и плесна бедрото си с длан.
После уточниха разходите на Чарлс — трийсет лири годишно за храна, плюс списък на вещите, които щяха да му бъдат необходими: дузина памучни ризи, шест брича от дебел плат, три палта, ботуши, туристически обувки, испански книги, наръчник по препариране на животни, два микроскопа, геоложки компас, мрежи, стъкленици, спирт и различни видове инструменти за улавяне и обработка на образците.
Малко по-късно се разходиха из центъра, за да изберат чифт пистолети. Лондон гъмжеше от народ. Хората прииждаха от всички краища на страната за коронацията на Уилям IV и кралица Аделаид, която щеше да се състои на следващия ден. От прозорците се спускаха знамена, газовите лампи светеха, навсякъде имаше украса от книжни корони и котви, върху които бяха изписани поздравления за новия крал. Но Чарлс беше далеч по-развълнуван от покупката на два пистолета кремъклии и една пушка. Разпореди се да ги изпратят в хотела му, а след това не се сдържа и се похвали на продавача, че оръжията ще бъдат използвани в джунглите на Южна Америка. По-късно написа писмо до сестра си Сюзан, в което я молеше да му купи резервни петлета, пружини и патрони от оръжейния магазин в Шрусбъри.
После Фицрой си тръгна, а Чарлс, подчинявайки се на внезапен импулс, си купи билет, за да наблюдава тържествената процесия. На другата сутрин зае мястото си пред парка „Сейнт Джеймс“. Остана смаян и очарован от безкрайните редици на свитата, облечена в разкошни златистоалени ливреи. А когато кралската карета мина покрай него, беше готов да се закълне, че монархът го поздрави с леко кимване. Имперска гордост изпълни сърцето му. Колко бе прекрасно да си англичанин! Миг по-късно тълпата на отсрещния тротоар започна да се блъска и вълнува, тъй като хората търсеха начин да виждат по-добре. Появиха се конни полицаи, които тръгнаха да възстановяват реда. Конете се изправиха на задни крака, хвърляха къчове. Ритнат жестоко, един човек падна в канавката и се загърчи от болка. Измина доста време, преди да се появи черна карета, от която слязоха двама мъже в униформи и безцеремонно метнаха ранения вътре.