— Откъде знаете всичко това?
— Интересувам се. Не от Дарвин, а от хермафродитите.
Хю неволно се усмихна.
— Господи, Хю!
Веднага разпозна особения твърд акцент на женския глас зад гърба му. Завъртя се бавно, но навалицата под арката на Бърлингтън Хаус — черни силуети на фона на слънчевия вътрешен двор — му попречи да я забележи веднага.
— Какво правиш тук? — възкликна тя.
Наведе се и лекичко целуна Бриджит по бузата. После се получи малко конфузна ситуация, защото се бе отдръпнал, докато тя му поднасяше и другата си буза.
Първата му мисъл беше, че изглежда остаряла. Налетите бузи разширяваха лицето й, а русата й коса бе изтъняла. Но впечатлението се смекчаваше от погледа й, в който по познат начин се смесваха резервираност и дружелюбие. Изпита чувството, че среща сестра си, с която отдавна се е разделил. Всъщност не беше толкова отдавна — бяха минали само шест години. За последен път я видя на погребението, когато си размениха няколко думи. После тя му написа писмо, от което личеше, че иска да поддържат контакт, но той не й отговори. По онова време не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за болката си. Което всъщност правеше и до днес.
Тя го гледаше втренчено и чакаше, а той бавно осъзна, че не е отговорил на въпроса й.
— Бях на гости — посочи той масивната дървена врата, която току-що беше затворил.
— Имам предвид Лондон.
— О, дойдох във връзка с едно изследване. А ти?
— Аз живея тук, забрави ли?
— Не, разбира се. Знам от баща ми. Имах предвид сега…
— Бях на изложбата на Хогарт — отвърна тя и кимна към Кралската академия. — Но какво има зад тази врата?
— Нищо особено — отвърна Хю. — Дружеството „Карл Линей“.
— Какво общо имаш ти с дружеството „Карл Линей“?
Беше си все същата — нямаше да го остави на мира, докато не задоволи любопитството си.
— Дарвин. Интересувам се от Дарвин.
Настоятелният поглед под вдигнатите вежди започна да го изнервя.
— Реших да проверя някои неща — добави той. — Разбира се, то не се е помещавало тук, когато Дарвин и Уолас са дали гласност на труда си. — Защо изобщо й давам обяснения? — запита се притеснено той, но въпреки това продължи: — Открих няколко интересни неща. Ето виж…
Подаде й копията на двата портрета, които му бяха направили впечатление. Единият беше на Дарвин, понесъл на приведените си рамене тоя глупав свят — тържествено мрачен като Йехова с дългата си бяла брада и черната си дреха.
Другият беше на Уолас, седнал на стол до картина, изобразяваща тропическа гора. На коляното му имаше книга с лъскава зелена пеперуда на корицата; очите му зад очилата с телени рамки напрегнато блестяха.
Тези двамата не ми приличат на Туидълдъм и Туидълди — усмихна се Бриджит и разгърна корицата. Под нея имаше репродукция на мемориален бронзов плакет, върху който пишеше:
На 1 юли 1858 г.
ЧАРЛС ДАРВИН и РЪСЕЛ УОЛАС
за пръв път обединяват становищата си по въпроса за
ПРОИЗХОДА НА ВИДОВЕТЕ ЧРЕЗ ЕСТЕСТВЕН ПОДБОР
на заседание на дружеството „Карл Линей".
1 юли 1958 г.
— Да пийнем нещо — неочаквано предложи тя. — Подозирам, че имаш нужда от една глътка.
Той потърси начин да се измъкне, но Бриджит го хвана под ръка и решително го поведе по „Пикадили“, оглеждайки витрините от двете страни на улицата.
— Никакви кръчми — въздъхна тя. — Потърсиш ли, никога не можеш да намериш.
— Доколкото си спомням, това винаги е представлявало проблем за теб — подхвърли Хю. Беше му любопитно да слуша насечената й реч от родния Ню Джързи на фона на мелодичното английско произношение.
Спряха се на един малък ресторант и той избра маса до прозореца, надявайки се, че минувачите по тротоара ще го разсейват достатъчно. Над главите им се надвеси келнерка в бяла престилка. Хю си поръча бира, а Бриджит през стиснати зъби си поиска шери.
— Кога по-точно реши да станеш англичанка? — попита той. — Имаше ли конкретна дата, на която премина от другата страна?
— Много забавно. Ако имаш предвид целувката по двете бузи, всички, които са поживели малко тук, го правят.
— Да, но ти си го направила веднага. Вероятно още на опашката за таксита на „Хийтроу“…
— Не беше на опашката, ако искаш да знаеш.
— Виждам, че не си се променила, все така бързо реагираш.
— И аз бих казала, че си си все същият.