Той замълча. Тя не подозираше колко много се е променил.
— И така, кога се роди този твой интерес към Дарвин?
— О, не знам точно. Все още се оглеждам.
— За какво? Може би за онова, което си мечтаел да вършиш, като пораснеш?
— Нещо такова.
— Чух, че си бил барман. А след това си заминал на запад и си се занимавал с различни неща. Брал си ябълки, бил си лесничей — все такива хлапашки работи.
Той пропусна думите покрай ушите си и мълчаливо отпи глътка бира.
— А накрая си отпътувал за онова странно място, как му беше името… Един от Галапагоските острови.
— Син Номбре.
— Точно така. Нищо чудно, че не съм го запомнила. Твоят Дарвин също ли е бил там?
— Не. Това е много малко островче. Избрано е като обект на един специализиран проект, занимаващ се с чинките на Дарвин. Става въпрос за детайлни физически измервания — дължина на човката, оперение, тегло… Целта е да се проследят промените, които настъпват у тези птици, когато условията се променят.
— Разбирам. Измервал си човки. Като част от дисертацията си, предполагам.
— Да. Но нещата приключиха преждевременно. Условията бяха прекалено тежки. Започнах да се депресирам и си тръгнах.
— Как си тръгна? Избяга ли?
— И така може да се каже.
— Значи край на дисертацията?
— Не съвсем. Говорих с научния си ръководител в „Корнел“ и му казах, че искам да дойда тук и да напиша нещо за Дарвин.
— Ясно.
— Проблемът е, че за него е писано много. Трудно е да се открие нещо ново, още по-малко пък сензационно.
— Аха… — Бриджит замълча за момент, после продължи: — Баща ти сигурно се ласкае от мисълта, че е изхарчил толкова пари за висшето ти образование.
Той заби поглед в лицето й. Тази самонадеяна жена винаги се беше гордяла с бездушието си и упорито държеше да го наставлява, сякаш му бе по-голяма сестра. Очакваше всеки момент да заговори за брат му.
— Не беше чак толкова скъпо — измънка той. — Особено в сравнение с Харвард.
Веднага осъзна, че подобно обяснение звучи доста неубедително и тя едва ли ще му обърне внимание.
— Виж какво ще ти кажа, Хю — приведе се над масата Бриджит. — От това, което чувам, ми е ясно, че просто се носиш по течението. Но вече си на трийсет, нали?
— На двайсет и осем.
— Добре, на двайсет и осем. Не мислиш ли, че е време да…
— Време за какво? Да приключа със спомените?
— Ами да. Някои други го направиха.
— Ти ли?
— Да.
— Какво искаш да кажеш с „това, което чуваш“? С кого си ме обсъждала?
— С различни хора. Светът не е чак толкова голям, знаеш.
Той сведе поглед към венчалната й халка. Баща му го беше информирал и за това.
— Да, омъжих се — кимна тя. — И съм сравнително доволна. — Замълча за момент, после добави: — Не бих казала, че престанах да мисля за брат ти. Напротив, често ми е в главата. Но човек трябва да върви напред. Не е проява на коравосърдечност, а обикновен реализъм. Защото животът си тече. Може да е клише, но е вярно. За да бъдеш част от него, просто трябва да гледаш напред.
— Знам — кимна Хю. — Но при мен е… някак различно.
— Защото винаги си бил убеден, че той е по-добър от теб. И защото се чувстваш виновен за смъртта му.
Той онемя от смайване. Знаеше си, че не бива да сяда на една маса с тази жена.
— Съжалявам, Хю. Но все някой трябва да ти го каже в очите. Трябва да сложиш точка, разбираш ли? Абсурдно е да се самообвиняваш. Нима не можеш да разбереш, че вината не беше твоя? Всички го знаят.
— Но аз бях там за разлика от тези „всички“.
В съзнанието му отново изплуваха разпокъсаните спомени — скалите, водопадът, сянката на падащото тяло и водните пръски, проблясващи в тесния тунел слънчева светлина.
Безгласно я помоли да продължи да говори, за да прогони тези картини. И тя не го разочарова.
— Самосъжалението няма да ти помогне, Хю. И не ти отива. Млад си, хубав си, половината от приятелките ми бяха влюбени в теб.
Обзет от желание да прекрати този сблъсък, той погледна часовника си и с крива усмивка каза:
— Къде бяха, когато имах нужда от тях?
— Работа ли имаш? — попита тя.
— Всъщност, да. Разполагам само с още няколко минути. — Довърши бирата си и със съжаление погледна празната халба. С удоволствие би изпил още една, но желанието му да се махне се оказа по-силно.
— Защо не отговори на писмото ми? — попита тя.
За миг се изкуши да отрече, че го е получил, но пред нея такива лъжи не минаваха. Щеше веднага да прозре истината и да продължи да му се кара, сякаш бе под достойнството й да се занимава с подобни дреболии.