— Не знам — въздъхна той. — Вероятно защото не ми се щеше да се ровя в миналото. Откровено казано, исках да го забравя.
— И затова замина за онзи пустинен остров. Да бъдеш сам и да гледаш океана. Много хубав начин да се отскубнеш от миналото.
— Е, признавам, че не се получи.
— Така си и знаех.
Хю реши, че е крайно време да сменят темата.
— Как изглежда той? Съпругът ти.
— Ерик ли? Много е умен. Работи в една банка, имаме апартамент на Елджин Кресънт.
— Ясно. Деца?
— Не.
— А ти работиш ли?
— Засега си почивам — отвърна тя, облегна се назад и потърка с палец халката си. Фалшив жест, предназначен да подчертае някакъв буржоазен компромис. Хю реши, че е по-добре да не прекъсва мълчанието, но тя изчака половин минута, след което попита: — А как е баща ти?
— Ожени се втори път.
Тя повдигна вежди.
— Казва се Кати, изглежда свястна. Женени са вече три години.
— Не може да бъде! — възкликна Бриджит. — Толкова години изкара сам! Кога ви напусна майка ти?
— Отдавна. Бях още в пубертета.
— А как се разбираш с Кати?
— Всъщност аз рядко ги виждам. Добре са си заедно, но не бих казал, че татко се е променил.
— Е, той не е от хората, които лесно се размекват.
— Не е, но поне пиенето остави. Напоследък прави усилия да се занимава с разни неща, включително и с мен. Мисля, че Кати го насърчава. Продължи да ме притиска да довърша образованието си. Записах тази еволюционна биология главно за да ме остави на мира, но после открих, че ми харесва.
Пропусна да добави онова, което мислеше — че баща му бе успял да сключи примирие с миналото и по думите на Бриджит „гледаше напред“, но дълбоко в душата си бе убеден, че този човек не му е простил и едва ли някога ще го стори. Някои неща просто не могат да бъдат забравени.
Моментално усети, че Бриджит е намислила нещо. Приведена над масата, тя заговори с тих и поверителен глас:
— Хю, има някои неща, за които дори и ти не подозираш. Не знам дали е уместно да ги знаеш, но може пък да ти помогнат да се почувстваш по-добре.
— За бога, Бриджит! Можеш ли да не си толкова загадъчна!
— Не мога — поклати глава тя. — Но ти просто трябва да започнеш да мислиш за тези неща по друг начин.
— Какво означава това, по дяволите? Ако имаш да казваш нещо, просто го кажи!
— Някой друг път. Нека да си помисля.
— Както искаш — отвърна той, остави халбата на масата и стана. — Съжалявам, но трябва да тръгвам.
— Аз съжалявам. Нямах намерение да ти разигравам сценки. Знаеш, че не съм такава. Но тези неща са важни.
— Сигурно. Но пак ти казвам, нямам представа за какво говориш.
Хю плати сметката и тръгна към вратата. На крачка от нея Бриджит го догони. Беше изпълнена с решителност. Поиска телефонния му номер, той изрови от джоба си листчето с адреса на пансиона в Кеймбридж и й го продиктува. Тя го вкара в джобния си компютър и подхвърли, че има намерение да го покани на вечеря.
— Обещай, че ще дойдеш.
— Може би. Ще видим.
Излязоха на тротоара. Тя го прегърна, целуна го по двете бузи и каза, че се радва на случайната им среща. После бързо се отдалечи по тротоара. Токчетата й звучно потракваха. Стори му се, че се е разширила в ханша, и се запита дали не е бременна.
Какво ли щеше да се получи, ако бе заченала от брат му? Какви ли щяха да бъдат децата, родени от преплитането на силните им ДНК? От комбинацията между неговия ум и нейната решителност вероятно щяха да се родят малки божества в памперси, прекалено съвършени за този свят…
Толкова много говорихме, но нито веднъж не произнесохме името му, въздъхна той.
После го изрече безгласно: Кал.
Кал, Кал, Кал.
Веднага забеляза сградата на Албемарл Стрийт 50. Скромната месингова табелка на вратата оповестяваше, че тук се помещава издателство „Джон Мъри“. Отстъпи крачка назад и огледа солидната постройка от осемнайсети век. Беше на пет етажа, с кремава фасада, тъмночервена ограда от ковано желязо и внушителна входна врата. На първия етаж имаше френски прозорци. На фона на безличната банка „Нат Уест“ в съседство тази старинна сграда изглеждаше още по-привлекателна.
Помъчи се да си представи тълпата купувачи под тези прозорци преди близо две столетия, нетърпеливи да се сдобият с първото издание на „Дон Жуан“ от Байрон. Пратеникът на Джейн Остин, който идва да предаде старателно опакования ръкопис на „Ема“, или пък слабият и преждевременно състарен Дарвин с широкопола шапка, който бавно изкачва стъпалата, подпирайки се на железните перила. Дошъл е да преговаря за ново издание на „Произхода“.