Беше позвънил предварително, за да поиска среща. Завеждащата архивите каза, че „ще се радва“ да го види, но тонът й намекваше за обратното. После добави, че намира молбата му за „интригуващо спонтанна“. Игнорирайки сарказма, той отвърна, че „идва веднага“. Един истински американец.
По пътя непрекъснато мислеше за Кал. Преди години той беше спечелил стипендия „Роудс“ за Оксфорд и се бе влюбил в науката. Току-що изключен от „Андовър“, Хю се беше установил в Париж и често вземаше ферибота за кратко посещение в Англия. Имаха си точно определено място за срещи — една кръчма на „Пикадили“, на петдесет крачки от Даунинг Стрийт 10. Появяваха се там инкогнито, с вдигнати яки и винаги различни, за да се изненадат взаимно. (Веднъж Кал отиде маскиран с проскубана перука.) По цял ден се шляеха из Лондон, а вечерта вземаха влака за Оксфорд и Хю преспиваше на дивана в стаята на брат си.
Престоят им в чужбина бе невероятно интересен. Бяха двама скитници от Новия свят, които бродеха из Европа и си споделяха всичко (далеч от дома бяха изненадващо откровени помежду си). Четиригодишната разлика във възрастта им се стопи. За Хю това беше време на доверие и безкрайни възможности. Убеден в неотразимата привлекателност на Кал, той не смееше да се конкурира с него пред момичетата, предпочитайки контраста: брат му беше сериозен и вглъбен, а той — весел и духовит; брат му беше отговорният младеж, а той — бунтовникът. Пушеше „Голоаз“, залепил цигарата на долната си устна, говореше свободно френски, носеше черно поло и оръфано томче „Война и мир“ в раницата си.
А после Кал срещна Бриджит, която обикаляше на стоп с някаква приятелка.
— Искам да се запознаеш с нея. Ще дойдем в Париж за една седмица. Ще пием вино, ще обикаляме музеите, а аз ще се преструвам, че си падам по френската поезия.
Каква незабравима седмица прекараха! Задължителните багети със сирене на Ке Волтер. Селската къща на Мария Антоанета във Версай. Излет до Фонтенбло, където се изгубиха в гората. Обиколка на катакомбите. В продължение на три дни Хю кавалерстваше на Елън, приятелката на Бриджит, но после, слава богу, тя си замина. След което тримата бяха неразделни. Последния ден Кал ги остави сами и отиде да се напие в някакъв алжирски бар, но не пропусна да посочи истинската причина: „Време е двамата да се опознаете както трябва.“ Нямаше нужда да флиртува — едно непознато усещане. Той моментално я хареса, а вероятно и я обикна, защото тя обичаше Кал и Кал я обичаше. Беше странно, но се почувства превъзходно. Спокоен и отпуснат. Приет. Към по-големия брат се беше прибавила и една сестра. Светата троица. Заедно можеха да постигнат каквото си пожелаят.
Къде изчезна всичко това? Нима наистина се стопи за един летен следобед?
Портиерът, скрит в стъклена кабинка до вратата, му посочи извитата стълба, която водеше към чакалнята — малко помещение под прозрачен купол. Завеждащата архивите се появи скоро и той се изправи. Беше млада жена, облечена в костюм от туид.
— Здравейте — жизнерадостно каза тя.
— Здравейте, радвам се, че… — Изведнъж млъкна, защото думите му отекнаха странно в малкото помещение, разпокъсани от необичайно ехо. Оказа се, че над главата му виси метален диск, който беше причината за този необичаен ефект.
— Нашата малка изненада — усмихна се жената.
Поведе го нагоре по извитата стълба, заобикаляйки кашони с различни размери. Били в процес на местене, извини се тя. Минаха покрай бюста на Байрон, след който се заредиха портрети в масивни позлатени рамки. Очите на Хю се плъзнаха по имената под тях: Озбърт Ланкастър, Кенет Кларк, Джон Бетджеман, шестима представители на фамилия Мъри, носещи името Джон.
— Този е издателят на Дарвин — обясни тя, посочвайки с очи един портрет на Джон Мъри III, който внимателно ги гледаше иззад масивно писалище. — Веднага след като поема управлението на фирмата през 1843-та, той насочва дейността към науката, която е главен обект на интересите му. Издава Дарвин, Лайъл, Дейвид Ливингстън и, разбира се, прочутите пътеводители. Първи по рода си, те предизвикали страхотен интерес и спасили издателството от „големия лош вълк“.
Прекосиха вътрешна приемна, облепена с дебели златисти тапети — японски, от 1870-а, поясни тя, след което влязоха в кабинета й, задръстен с кашони и папки. Издателството било купено от по-голяма компания и се местело в нейната централа.
— Виждам, че вълкът е бил търпелив — отбеляза Хю.
Жената не се усмихна и той й подаде писмото на Саймънс, което тя прочете внимателно два пъти.
— Е, добре — кимна най-сетне. — Всички важни документи, свързани с Дарвин, държим в секретния си архив и не мога да ви ги предоставя. В склада тук има няколко кашона с материали, които са на ваше разположение, но се съмнявам, че ще откриете нещо интересно в тях. Всъщност това са финансови документи — фактури, сметки и други такива.