Хю си спомни за изключителната педантичност на Дарвин по отношение на счетоводството и документацията. През една от годините, твърде болен и слаб, за да отбелязва точните суми на приходите и разходите, той поверил тази задача на съпругата си Ема. След което открил грешка на стойност седем лири и това завинаги го излекувало от подобни волности.
Служителката го предупреди, че не може да рови сам в кашоните, после го въведе в приемната и добави, че ще работи под прякото наблюдение на човек от персонала. Стаята беше задръстена от стъклени шкафове с книги, над които, плътно един до друг, бяха окачени многобройни портрети. Широките френски прозорци бяха същите, които му бяха направили впечатление отвън.
Жената му предложи да седне на кръглата маса, разположена върху дебел персийски килим. Донесоха му един кашон и го поставиха на съседния стол. Разрешено му беше да си води бележки само с молив, под надзора на служител от издателството, който скоро щеше да заеме място зад бюрото в ъгъла. След като приключи с инструкциите, завеждащата архивите се забави още малко, обзета от очевидно колебание. Може би не изказах достатъчно благодарности, помисли си Хю и любезно каза:
— Много съм ви признателен.
— О, не се притеснявайте. Това ни е работата. Грижим се за нашите автори дори и след смъртта им. — Замълча за момент, после добави: — От двеста години насам нищо в тази стая не е променено. Имате честта да сте в компанията на велики личности. Съди, Краб, Мур, Уошингтън Ървинг, сър Артър Конан Дойл, мадам Дьо Стал… — Тя посочи към френския прозорец. — Ей там сър Уолтър Скот е бил представен на лорд Байрон през 1815-а. А тук — кимна към мраморната камина тя — са били изгорени мемоарите на лорд Байрон след смъртта му. Издателите решили, че така е най-добре за всички, особено за лейди Байрон…
Ясно, рече си Хю. Не беше показал ясно, че е смаян от обстановката и реликвите.
Останал сам, той бавно се огледа. Обстановката наистина беше впечатляваща. После вратата се отвори и в стаята влезе друга служителка, която седна вдървено зад бюрото.
Завеждащата се оказа права: в кашона нямаше нищо интересно. Търговски и счетоводни книги, декларации за доходи, договори за преводи. Прегледът на съдържанието му отне почти час. Взе поредната счетоводна книга и пред очите му се разкриха дълги колони от цифри, изписани прецизно с черно мастило. Оказаха се разходи, разделени по пера. Прехвърли няколко листа с палец. Цифрите скоро свършиха, последваха празни страници. После за огромно негово смайване съзря текст, изписан с равен и красив почерк. Сякаш на белия екран внезапно се бяха появили неизвестни филмови кадри.
Той се взря в началото. Почеркът беше наистина красив, някак момичешки, но елегантен и четлив. Истински океан от заоблени, полегати „а“, „о“ и „е“ — като гребени на морски вълни, устремили се към брега. Сред тях стърчаха калиграфски изрисуваните „в“ и „к“, приличащи на корабни мачти.
Първият текст започваше с дата.
6
4 януари 1865 г.
Татко ми подари тази счетоводна книга за Нова година, за да си водя сметките. Едно задължение, което не бива да пренебрегвам. Тук ще отбелязвам всичките си разходи (които са мизерно малки), подредени в колони. Ще прибягвам до действието изваждане, докато стигна до магическата нула, когато той ще ми даде следващата месечна сума. Но тази малка книжка ще служи и за други цели, които възнамерявам да запазя в тайна. Мисля да я използвам за дневник, в който ще отбелязвам онези лични размисли и наблюдения, които са достатъчно интересни и които, надявам се, никога няма да попаднат в неподходящи ръце, за да не изпадна в неловко положение.
Защото из главата ми се въртят много мисли от личен характер, които няма с кого да споделя. Нито с милата ми майчица, която не може да си помисли нищо лошо за никого, нито с Ети, защото, макар че сестра ми е с почти четири години по-голяма от мен, умът й все още си е детински. Мястото на този личен дневник ще бъде в края на счетоводната книга, за да остане скрит за чужди очи. Силно се надявам, че никой няма да си направи труда да я разгърне, още повече че ще я държа в най-долното чекмедже на бюрото си. Както казва татко, измамата е природна дарба, от която всички трябва да извличаме поуки.
Откакто татко стана известен, у дома се точи върволица от посетители, някои от които идват от далечни места. Лично аз се радвам на компанията им не само защото повечето от тях са забележителни хора — мислители и учени, чиято област на интереси ги прави достатъчно странни и чудати, но и защото те ми предлагат онова разнообразие, от което винаги съм изпитвала остра нужда.